— Налага ли се да бъдем там цяла седмица?
По челото му се образуваха бръчки на раздразнение.
— Повечето хора празнуват, Ема. Не е чак толкова странно.
— Сложно е. На договор съм. Трябва да съм сигурна, че ще получа друг договор, след свършването на този. В този бизнес…
— Не можеш да прекъснеш. Да, казвала си ми го преди. Но ти се нуждаеш от прекъсване, а аз имам нужда да те представя на семейството ми.
— Имаш нужда? Защо?
— Защото са ми семейство.
— Ти не познаваш моето.
— Те са в Австралия. А аз ти гарантирам, че ако бяха от другата страна на Канала, щях да направя усилието да отида и да се запозная с тях.
— Виж, Джош, не се разстройвай. Ще попитам Аделаид; тя ми е разписанието. Ако можеш да ми кажеш датите, аз…
За моя изненада Джош се изправи със стиснати юмруци покрай тялото. Хората от съседните маси ни изгледаха остро; той осъзна, че прави сцена и отново седна. Наведе се напред, и като сдържаше с мъка гнева си, произнесе:
— Това не може да продължава.
До този момент вече се бях раздразнила силно. Той реагираше пресилено.
— Мисля, че е приемливо първо да направя справка с календара си с ангажименти, преди да се обвържа с нещо.
— Преди да се обвържеш с мен?
Поклатих глава.
— За какво ме питаш? — Чувствах се така, сякаш играехме игра, а аз не знаех правилата. Беше толкова необичайно за Джош да е неблагоразумен, че веднага заподозрях тъмни подбуди. Като че ли искаше да ме изкара виновна. — Откъде е всичкото това?
— Знаеш ли какво искам аз от живота, Ема?
— Разбира се. Искаш… да си вършиш добре работата и… — Гласът ми секна. Наистина ли не знаех какво иска Джош от живота?
— Брак? — каза той. — Семейство?
— Никога не си говорил за това.
Той издиша тъжно.
— Говорил съм. Просто не си ме слушала. — Погледна ме право в очите и каза: — Ти също искаш тези неща, нали?
— Може би. Един ден.
— Почти на трийсет и две си.
— Има време. — Какво беше това стягащо чувство в гърдите? — Първо трябва да изтанцувам още много неща.
Джош прокара пръсти през косата си, пое си дъх и произнесе:
— Съжалявам. Тази връзка не работи. Искам да я приключа.
Сякаш ме прониза ток и светът внезапно стана ъгловат, с остри ръбове. Вакуум. Дълга тишина. Страхувах се да заговоря, за да не кажа нещо погрешно. Не работи? От моя гледна точка си работеше чудесно. И тъй като това беше думата, произнесох:
— Чудесно.
Той наклони глава, за един кратък миг гняв набразди челото му. Помисли си, че не ми пука. Но на мен ми пукаше. Бях просто шокирана, за да кажа каквото и да било. Хората вечно ме разбират погрешно. А аз просто не знам как да кажа правилното нещо.
Джош, съвземайки се бързо, се отказа от дълго, объркано сбогуване. Взе ключовете и телефона си и се изправи.
— Ще тръгвам. Ще резервирам стая в „Бъркли“ за тази вечер и ще се отбия в апартамента да си събера нещата утре, докато си в студиото. — Той се пресегна към косата ми, но аз се дръпнах. — Съжалявам, Ем — произнесе той меко с интимния глас, който толкова обичах. — Наистина. Но ти не си момичето за мен.
Исках да изкрещя. Да преобърна масата. Да го ритна в слабините така, че лицето му да посинее. Но не направих нищо такова. Бях прекалено видима: бях Ема Блексланд-Хънтър, примабалерина в Лондонския балет. Внучка на „Блексланд-Уул емпайър“. Носех семейната репутация на крехките си рамене.
Той си тръгна. Изчаках пет минути и също си тръгнах, игнорирайки любопитните погледи след себе си.
* * *
Отказах да повярвам, че Джош няма да се върне. Вярно, на следващия ден той си беше изнесъл дрехите, тоалетните принадлежности и сидитата, докато бях на репетиция, но не беше взел саксиите със зелени растения на терасата, за които се грижеше с такава любов. Бях убедена, че ще се върне, така че не му звъннах. Исках той да ми звънне. Дължеше ми извинение. Голямо извинение.
Летните дни се точеха. Копнеех за тъмнината на зимата. Но вместо това дните се бавеха, ярка светлина огряваше несигурното ми сърце. Горещината увеличаваше страданието ми. В Сидни поне къщите бяха проектирани така, че да се справят с горещото време, да позволяват на въздуха да протича през тях. Тук всяка сграда изглеждаше замислена по начин, който да задържа спарената топлина.
Така че заради пустотата и горещината, които единствени ме чакаха вкъщи, аз оставах до все по-късно в студиото. Перфектният начин да забравя Джош и как го чакам да се върне, беше да потъна в работата. Репетициите за септемврийското представление на „Жизел“ течаха с пълна сила и от мига, в който пристигнех в студиото до мига, в който си тръгнех, не можех да помисля за него. Но тъгата беше надвиснала, чакаше ме, докато си обличах дрехите за навън, докато решех дългата си коса, разпускайки стегнатия кок. Пустотата. Нямаше го Джош, да се срещнем за вечеря. Нямаше го Джош, да се прибере вкъщи.