Прекарвах всяка вечер от тези първи две седмици в ходене от единия край на града до другия. Понякога трафикът ставаше прекалено оживен и тогава бягах в парковете, понякога лениво зяпах във витрините на магазините. Втория петък вечерта видях изложение на „Блексланд Уул“ в „Селфридж & Ко“ и отидох да погледам отблизо. „Блексланд Уул“ беше специализирана в производството на изискани дамски облекла. Тази година това бяха вдъхновени от четиридесетте години костюми с къси, къси поли в ярки цветове. Съмнявах се, че баба би ги харесала и от тази мисъл ме заболя. Баба. Ако сега беше жива, щеше да е първият човек, на когото щях да се обадя. „Бабо, мисля, че той ме остави. Не вярвам, че ще се върне.“ А гласът на баба щеше да ме утеши по линията: „Ш-ш-шт, Ема, всичко ще е наред. Познавам те и знам, че ще се оправиш“. Баба ми имаше повече вяра в мен, отколкото аз в себе си.
Опипах маншета на един от костюмите, преодолявайки паниката. Джош ще се върне. Мисли позитивно.
— Мога ли да ви помогна?
Обърнах се и се озовах срещу висока, весела млада жена с дълъг френски маникюр.
— Не, не, всичко е наред — казах аз.
— Хей — каза младата жена, — вие не сте ли Ема Блексланд-Хънтър?
— Да, предполагам, че е така. — Шегата, която двамата с Джош бяхме измислили за фамилните си имена. Неговото също беше двойно: Джошуа Хамър-Линдън. Модерните родители и тяхната нужда да запазват майчините фамилни имена, се беше оплакал Джош. Нашите деца, беше заявил, ще са Бил и Бен Хамър-Линдън-Блексланд-Хънтър и горко на следващите поколения, които ще дойдат след тях.
Разбира се, никога не го бях приемала сериозно. Децата не влизаха в плановете ми — не и до някакво далечно бъдеще, — така че предполагах, че и с него е така.
— Ще възразите ли да доведа шефката тук? Тя няма търпение да се запознае с вас.
Тази вечер просто не можех да го направя. Щях да изглеждам като някаква тромава крава, сигурна бях. След това щяха да се носят слухове седмици наред: Ема Блексланд-Хънтър беше на нашата изложба и дори не говори с нас.
— Съжалявам — изломотих. — Трябва да ходя някъде… — Дръпнах се, почти събаряйки манекена с крака, идентични на краката на асистентката. — Много съжалявам.
Измъкнах се и забързах по многолюдната улица. Стомахът ми се оплака. Шмугнах се в подлеза на Бонд стрийт и се насочих към къщи.
Всеки път, когато отварях вратата, сърцето ми спираше, очаквайки да заваря Джош. Но не, апартаментът беше тъмен и празен. Закачих ключовете си на кукичката и включих осветлението. Лампичката на телефонния секретар примигваше. Сигурно е Джош! Тази глупава игра беше продължила прекалено дълго. Включих на прослушване. Не беше Джош; Аделаид, моята секретарка на половин щат.
— Обади ми се. Важно е. Много важно. Не е свързано с работата, но въпреки това е много важно. Искам да го чуеш от мен.
Намръщих се и затворих телефона. Не исках да ѝ звъня. Тя звучеше стресната. Сякаш имаше лоши новини.
Отворих всички прозорци в апартамента; неохотен бриз, топъл и натоварен с миризмата на петролни пари, се просмука вътре. Налях си чаша вино. Надникнах в килера за храна. Нямаше. Кога за последен път бях пазарувала? Погледнах към телефона. Наистина е важно. Не исках да знам; страхувах се от онова, което щях да чуя.
Накрая все пак отидох и набрах номера.
Аделаид вдигна след първото позвъняване.
— Ема?
— Откъде знаеш? — Сърцето ми биеше в гърлото.
— Името ти излиза на дисплея. Седнала ли си?
Отпуснах се на облегалката на дивана.
— Вече съм.
— Тази вечер видях Джош.
— Джош? Моят Джош? Той…? — Връща ли се? Само че от тона на гласа ѝ знаех, че не се връща; че това няма да са радостни новини.
— Беше с друга, Ема. Много съжалявам.
Стомахът ми се сви. Хванах се за ръба на дивана със свободната си ръка.
— Искаш да кажеш…
— Жена, да. Но не просто жена. Сара. Секретарката му.
Едва си я спомнях и се изненадах, че Аделаид я помни.
Но, разбира се, те сигурно бяха организирали срещите ни. Ние с Джош бяхме много заети хора.
Някак си успях да запазя гласа си равен.
— Благодаря, че ми каза.