— Толкова съжалявам. Искаше ми се да имам добри новини за теб.
— Не, не. Доволна съм, че ми каза. — Бях ли доволна? Или това беше от онези банални фрази, които всеки казва, когато сърцето му е било разбито и стъпкано в калта? — Ще се видим в студиото.
Затворих. Плъзнах се на дивана със затворени очи. Джош и секретарката му. Какво ужасно клише. Беше се задействал бързо: по-малко от две седмици, след като ние…
Чакай, чакай. Сара. Сега си спомних. Тя имаше тежко лице, изобщо не беше красива. Името ѝ беше изниквало многократно в разговорите ни, не че бях обръщала внимание. А сега се оказваше, че съм пропуснала да забележа някои много важни факти. Закъсняванията на Джош в офиса, поне едно бизнес пътуване в месеца, безкрайната му привързаност към неговото Блекбъри, бясното тракане на есемеси на всеки няколко минути денем и нощем. През цялото време ли беше имал връзка? Беше ли ултиматумът му начин да направи окончателен избор между нея и мен?
Имах чувството, че се разпадам, че се превръщам в пясък. Не исках да съм сама; но имах само няколко приятели. Две приятелки в чужбина с балета. Една стара приятелка в Австралия, която живееше в… Къде беше точно? И за пръв път от много време исках мама. Исках я отчаяно.
Грабнах телефона и набрах, преди да съм обмислила. В другия край, на хиляди мили разстояние, телефонът иззвъня. После пак. Осъзнах, че ще бъда ужасно разочарована, ако не се обади никой. Въпреки факта, че майка ми щеше да започне да ми натяква отново да се върна вкъщи, отчаяно се нуждаех да чуя гласа ѝ.
Тъкмо когато се канех да се откажа, отсреща вдигнаха.
— Ало? — Задъхано.
— Мамо? — казах аз с прекъсващ глас.
— О, Ем, какво има? Звучиш…
— Джош ме напусна. — От гърдите ми се откъснаха хлипове, позволявах си го за пръв път, откакто Джош си беше тръгнал от ресторанта. — Отиде при секретарката си.
— Скъпа, толкова съжалявам — каза мама и докато плачех, тя продължи да ме успокоява. За пръв път от години исках да съм си вкъщи, в Сидни, да допра буза до хладната ѝ шия и да бъда успокоена като дете. Двете с мама имахме обтегнати отношения, конфликт на личности, който не беше възможно да бъде разрешен. Но тя все пак беше моя майка, човекът, който превързваше нараненото ми коляно и ме караше всеки ден на уроци по балет.
Накрая успях да овладея сълзите си.
— Боже, мамо, в единия момент си мислех, че живея перфектния живот, а в следващия всичко се разпадна.
— Можеш да се прибереш вкъщи — осмели се да предложи мама.
Познатото раздразнение.
— Не.
— Само на гости. Не си си идвала, откакто баба ти почина.
— Не мога. Репетирам за представление.
— След това.
— Има друго представление.
В другия край на линията се чу въздишка.
— Ема, почти на трийсет и две си. Не можеш да танцуваш вечно.
Обаче можех. В това беше въпросът. Тялото ми се чувстваше перфектно. Ако не вечно, то поне се надявах да издържи най-малко десет години работа. Може би повече. Бях гледала на запис Мая Плисецкая на шейсет и три. От дете исках единствено да танцувам; не можех да мисля за спиране. Не знаех как да спра.
— Мамо — казах, — обещавам да се върна вкъщи, когато спра да танцувам. Но засега това е моят живот. — Всъщност, сега това бе всичко, което ми бе останало.
* * *
Сигурно съм чувала израза „разбито сърце“ стотици пъти в живота си. Но сега разбрах с всеки мускул и нерв на тялото си какво всъщност означава. Сърцето ми, този жизненоважен орган, който помпа кръв през тялото ми, и любов, и копнеж през вените ми, не спираше да боли. Събуждах се с болката, вечер заспивах с нея. Плачех, докато се приготвях за работа, не можех да мисля трезво, не можех да се позная.
Единственият начин да изключа отвратителното чувство, който ми бе известен, беше да се движа. Оставах всяка вечер след репетиции и танцувах, танцувах, танцувах. Аделаид се отказваше от мен в шест вечерта и мъдро се прибираше при семейството си в Клафъм. Обичах ярко осветената празна зала, високите ѝ бели лампи и дълги огледала. Разполагах с цялото пространство на света да изразя гнева и болката си. Колкото повече ме боляха краката, толкова по-близко бях до вярата, че имам сили да го превъзмогна. Танцувах като луда, танцувах сякаш това бе единственото нещо, което ме поддържаше жива. И в известен смисъл беше точно така.
Томас, портиерът, тракаше по коридорите. Чувах прахосмукачката, пускането на вода в тоалетната. Една вечер дойде и почисти огледалата от единия край на стаята до другия, като се стараеше усърдно да не гледа как изтезавам тялото си. Но на втория петък вечерта Аделаид не се сдържа: