— Разкажи ми за твоите танци. — Баба ѝ хвана ръката ѝ в меките си пръсти. — Балерина ли ще ставаш?
Ема кимна.
— Мама казва, че трудно се става балерина и че трябвало да правя нещо друго за всеки случай. Но тогава няма да има достатъчно време за танцуване.
— Е, аз познавам майка ти през целия ѝ живот. — Баба ѝ се усмихна и ъгълчетата на сините ѝ очи се набръчкаха. — И тя невинаги е права.
Ема се засмя.
— Трябва обаче здраво да работиш — каза баба ѝ.
Ема стана сериозна и вдигна брадичка.
— Вече го правя.
— Да, да, при всички положения работиш толкова здраво върху танцуването си, че нямаш време за нищо друго. Включително да си създадеш приятели. — По лицето на баба ѝ мина странно изражение, което Ема не можа да разгадае. Тревога ли беше? Или нещо друго? Останаха да седят мълчаливо известно време. Отвън есенното слънце се спускаше по тракащите на вятъра клони. Но вътре беше много тихо и топло.
— Знаеш ли — започна баба ѝ, като се размърда и стисна ръката на Ема, преди да я пусне. — Искам да ти обещая нещо.
— Какво?
— Малко поощрение.
Ема зачака, несигурна какво означава думата.
— Ако наистина станеш балерина, ще ти дам подарък. Много ценен.
Ема не искаше да изглежда груба, но не можа да се престори на възхитена. Усмихна се мило и каза:
— Благодаря — както майка ѝ би искала от нея да направи.
Това накара баба ѝ да избухне в смях.
— О, скъпа, това изобщо не те вълнува, нали?
Ема поклати глава.
— Виж, бабо, ако стана балерина, аз вече ще имам всичко, което искам.
Баба ѝ кимна.
— Сбъдната мечта.
— Да.
— Въпреки всичко аз ще спазя обещанието си — каза баба ѝ. — Защото ще ти трябва нещо след това. Балерините не могат да танцуват вечно.
Но Ема беше далеч оттук. Мисълта мечтата ѝ да се сбъдне беше заредила всичките ѝ нерви и мускули с невероятна енергия: тя трябваше да се движи. Па дьо ша. Пти жете.
— Ема — продължи тихо баба ѝ, — опитай се да помниш, че успехът не е всичко. — Тя прозвуча тъжно, но Ема не се обърна.
Просто продължи да танцува.
1
Бийти: Глазгоу, 1929 г.
Бийти Блексланд имаше мечти. Големи мечти.
Не обърканите, разпокъсани мечти, които нахлуват на сън. Не, това бяха мечтите, с които тя се успокояваше, преди да заспи в малкото си легло на колела, което се търкаляше по пода на наетия от родителите ѝ апартамент. Живи, изгарящи мечти. Живот с мода и платове; и с щастие, разбира се. Живот, където мрачната истина за мрачното ѝ семейство избледнява, свива се и накрая изчезва. Това, за което никога не беше мечтала, беше, че ще се окаже бременна от женения си любовник, точно преди деветнайсетия си рожден ден.
През целия февруари упорито броеше седмиците, броеше ги отново, като връщаше мисълта си назад и се опитваше да проумее датите. Стомахът ѝ потръпваше при миризмата на храна, гърдите ѝ станаха напрегнати и на първи март Бийти най-после трябваше да признае, че едно дете — детето на Хенри Макконъл — расте в нея.
Онази вечер тя пристигна в клуба сякаш всичко е наред. Засмя се на шегите на Теди Уайлдър, отпусна се върху ръката на Хенри, почиваща на задника ѝ, докато през цялото време се бореше с пристъпа на гадене от миризмата на цигарения дим. Първата глътка от коктейла с джин беше тръпчива и кисела върху езика ѝ. Въпреки всичко тя продължи да се усмихва. Беше свикнала да управлява тази пропаст между това как се чувства и как се държи.
Теди плесна силно два пъти с ръце и димът се вдигна и се премести заедно с мъжете и миришещия им на бренди дъх към кръглата маса за карти, която доминираше стаята. Теди и брат му Били въртяха тази не дотам легална стая над напълно легалния ресторант на баща им на Долхаус лейн. Точно в този ресторант Бийти за първи път се беше запознала с тях. Работеше като келнерка; родителите ѝ още мислеха, че го прави. Теди и Били я представиха на Хенри, а скоро след това я представиха и на клуба: на тъмния блясък на подземен Глазгоу, където на никого не му пукаше коя е, стига да е красива. Работеше половината нощ, сервирайки питиета, а другата половина правеше компания на Кора, момичето на Теди.
Кора потупа седалката, правейки знак на Бийти да седне. Другите жени се събраха край камината; Кора, късите къдрици на която бяха прибрани над ушите с розова сатенена панделка, беше всепризнатата кралица на стаята. Макар никоя от останалите да не харесваше идеята, бяха достатъчно предпазливи да не стоят прекалено близо до нея от страх за нечестно сравнение. Бийти сигурно щеше да направи същото, ако Кора не беше решила, че трябва да бъдат най-близки приятелки.