— Правиш го от две седмици. Знаеш, че е лошо за теб.
— Репетирането никога не е лошо.
— Можеш да пренапрегнеш тялото си. Ако Браян научи…
— Да не си посмяла да му кажеш! — Браян Лидке беше артистичният директор. Последния път, когато ме беше избрал на кастинга, ме беше попитал многозначително на колко години съм. — Нужно ми е да правя това, Аделаид. Прекарах прекалено много време с Джош, пропуснах репетиции, изгубих форма.
— Никога не си пропуснала и една репетиция, Ем, нали аз водя календара ти. Щях да знам.
— Можех да посещавам допълнителните.
Тя се изсмя.
— За бога — за твое добро, прибери се вкъщи!
Вкъщи. В празния апартамент, който не можех да си позволя повече.
— Само още един час.
Аделаид преметна чантата си през рамо и се отдалечи. Аз потиснах вината си и поднових упражненията. Прасците ме боляха. Нагоре.
Работих на практика почти цяла нощ. Не забелязах в началото, че не чувам прахосмукачката на Томас. Когато приключих, завършвайки с няколко отпускащи упражнения, бавно започнах да осъзнавам, че съм напълно сама. Отидох до вратата и надникнах в коридора. Обикновено дървената ламперия и широкото стълбище бяха залети от мека светлина. А сега беше тъмно като в рог. Или Томас не беше дошъл, или си беше тръгнал рано и ме беше забравил. Може би бях заключена.
Чудех се дали да плача, или да се смея. Не направих нито едното, нито другото. Светлината свършваше близо до стълбището, но намерих перилата с дясната си ръка и тръгнах надолу бавно, търсейки опипом с пръстите на краката си следващото стъпало. И следващото. И следващото.
Само че следващо нямаше. Аз поне не можах да го открия с пръсти и в тъмното се случи нещо странно. Мускулите ми, уморени от седмици изтощителни тренировки, отказаха и просто не можаха да компенсират внезапната промяна на терена. Имах един момент да си спомня, че стълбите завиват наляво точно на това място, но беше прекалено късно за падащото ми тяло.
Всичко се случи ужасно бързо, въпреки че по-късно имах чувството, че е траяло цяла вечност, докато сякаш се гледах отстрани. Плъзнах се по стъпалата и се приземих на грубия килим като кукла, хвърлена от нехайно хлапе.
Не последва болка. Значи не беше толкова зле. Но защо тогава сърцето ми тупаше толкова силно, сякаш знаеше нещо, което мозъкът ми още не знае? Опитах се да се изправя.
И дясното ми коляно се изкриви под мен, сякаш изобщо нямах коляно. Изведнъж болката нахлу отвсякъде и ме накара да се разплача. А ставата започна да се подува като балон, пълен с вода.
Какво направих? Какво направих? Това не можеше да е вярно. Кръвта ми пулсираше в ушите, гадене присви стомаха ми. Рухнах на пода, обхванала коляното си, и завиках за помощ в тъмния, празен театър.
6
Обикалях от един специалист при друг, ден след ден, всеки с непоносимо внимателно и състрадателно изражение на лицето. Бях чувала историята стотици пъти в края на първата седмица, хиляда пъти в края на втората. При падането се бяха скъсали сухожилията. Не ставаше дума за разкъсване, при което са достатъчни компрес с лед и покой. А за разкъсване на парченца. Болката беше само потисната от силните болкоуспокоителни. Специалистите вече подхвърляха мрачно за „противоречиви“ прогнози. Един хирург-ортопед отвори коляното ми и после отново го затвори, само за да ме изпрати при друг ортопед. Този път операцията се проведе, но изходът не беше „такъв, на какъвто се надявахме“.
Изтекоха три пълни седмици — заради болкоуспокоителните и шока, и тъпите евфемизми, които лекарите използваха — преди да осъзная, че ми казват, че коляното ми не може да се възстанови. Щях да мога да вървя, макар че когато остареех и отслабнех, болката може би щеше да се усили до степен, че да се наложи поставянето на изкуствена става. Колкото до танцуването… ами, това нямаше да е възможно.
Светът ми се срина.
* * *
Беше се случило най-лошото, а аз непрекъснато се изненадвах, че животът продължава. Че всъщност трябва да приема тази голяма беда в живота си като неотменна част от него, която няма да свърши. Както уличният трафик, който се движеше отвъд прозореца ми. Сърцето ми не спря, тялото ми не забрави да си поема въздух. В апартамента ми, със спуснати срещу ярката лятна светлина завеси, аз продължавах да живея.
Копнеех да танцувам. Копнеех за това толкова силно, че чак гърдите ме заболяваха, понякога дори коленете започваха да ме болят. Не бях готова да спра да танцувам; но дали някога изобщо щях да бъда готова да го направя? В действителност нямаше как да отрека все по-голямата предпазливост, с която ми предлагаха ролите, съвсем леката скованост в хълбоците в началото на репетициите, подуването на палците на краката и язвичките между пръстите, причинени от годините носене на непрощаващи обувки. Миналогодишното представление на „Лебедово езеро“ с безкрайните му па де буре беше довело до крампи в краката ми. Трябваше да си правя компреси от лед, за да мога да обуя обувките си. Реално погледнато, може би са ми оставали максимум две или три години за професионално танцуване. Някои балерини продължаваха дълго, знаех го. Но аз може би не бях от тях. Само че ако спрях, не ми оставаше нищо. Нищичко.