Нощем, когато сънят не идваше, отказвах да мисля за тези неща. Вместо това си се представях как танцувам. До този момент можех само да куцукам, но се надявах да мога да вървя до края на месеца. А после… ами, защо трябва да вярвам на докторите? Ако можех да вървя, щях да мога да тичам, ако можех да тичам — щях да мога да скачам, щях да мога да танцувам. Можеше да отнеме година или две, или повече…
След това сграбчвах възглавницата в тъмното, уплашена от дебнещата ме празнота.
* * *
В средата на септември започнах да пакетирам кашони и да се готвя за сбогуване с апартамента с тераса на покрива. Плащането на наема от сам човек щеше да е трудно и при обикновени обстоятелства, но в зейналата пустош между последния чек от заплатата ми и изплащането на застраховката това бе направо невъзможно.
Аделаид, слава богу, идваше да ми помага. Предполагах, че се чувства виновна заради инцидента. Ако ме беше накарала да се прибера вкъщи онази вечер, нямаше да остана до тъмно и да падна. Но не я обвинявах, както не обвинявах и портиера или някого другиго. Разбирах напълно какво се е случило: беше ме застигнал лош късмет, лош късмет от най-гадния вид, и чаках — напрегната като котка — да се случи поредната беда.
Със сигурност щеше да се случи. Бях изгубила любимия си, кариерата си, дома си. Следващото щеше да е още по-лошо. Преследваха ме натрапчиви мисли за рак, за автомобилни катастрофи, за отвличане, тероризъм, затопляне на планетата, нова ледникова епоха, изчезване на видовете. Не спирах да се тревожа. Така имах нещо, с което да се занимавам през дългите часове между намаляването на действието на таблетките и момента, когато бе възможно да взема нови.
— Къде са ти всичките книги? — питаше ме Аделаид. Беше ми намерила гарсониера с обслужване в „Холборн“, където щях да остана, докато си намеря постоянно място. Първи етаж. Без стъпала.
— Нямам книги — признах аз, докато увивах поредния си балетен трофей в хартия. — Чета ги, после ги давам в „Оксфам“. Заемат прекалено много място.
Аделаид изобрази ужас.
— Когато прочетеш книга, ти и тя вече си принадлежите завинаги. Не го ли знаеше?
— Дори и бозите ли?
— Дори и бозите. — Аделаид се огледа. — Всъщност, ти наистина нямаш много… неща. Бях се подготвила за тежък труд и много прахоляк. Ако мебелите не бяха твои, всъщност имаш само дрехите и…
— Знам — казах аз. — Само награди за танцуване. Джош казваше същото. Веднъж ми купи рамка и сложи в нея снимка на нас двамата. Съборих я и счупих стъклото, после я пъхнах в нощното си шкафче. Сега е някъде вътре. — Ето. Успявах да говоря за Джош и за танцуването, без да плача. Не, почакайте, аз плачех.
Аделаид ме стисна за рамото.
— Ще се оправиш.
— Няма.
— Разбира се, че ще се оправиш.
Посочих кутията с награди, красиво проектираните ѝ ъгли внимателно обвити с тънка хартия. Животът ми беше в нея. Опакован и готов за пренасяне.
— Чувствам се така, сякаш съм загубила котвата си. Изгубих гаджето си. Сега губя апартамента си…
— Трябва ли да се местиш? Наистина? Не можеш ли да почакаш още малко?
— Скоро ще свърша парите.
— Не разбирам, Ема. Твоята баба милионерка умря преди няколко години. Нищо ли не ти остави?
— Не. Нищо. Пък и аз не очаквах нищо, така че нямаше значение. — Когато баба ми умря, не остави нищо на семейството. От най-ранно детство бях разбрала, че баба ми и дядо ми са много важни хора: баба — за бизнеса си, дядо — за работата си в парламента. Но те никога не се перчеха с богатството си, нито забравяха отговорността си пред обществото. Компанията на баба сега беше в ръцете на акционерите, а личното ѝ състояние отиде в шейсет различни австралийски благотворителни организации. Това беше една от причините да изпитвам неохота да се върна в Австралия. Майка ми и вуйчо ми бяха толкова огорчени, въпреки че и двамата държаха акции и бяха достатъчно богати. Имаше юридически разследвания и дълги, тъпи спорове. Нищо не съсипва едно семейство така, както смъртта на богат роднина. — Освен това тук не мога да изкачвам стълбите в момента. По-добре ще е да се махна.