В този момент звънецът на вратата звънна.
— Аз ще отида — каза Аделаид. — Не ставай.
Очаквах кола за преместването, идваше с един час по-рано. Онова, което не очаквах, беше да чуя гласа на майка ми на площадката на стълбището, която обяснява на Аделаид коя е.
Сърцето ми подскочи и се опитах да стана прекалено бързо. Коляното ме заболя. Седнах. След миг майка ми влезе вътре, тръгна към мен грациозно с изправен гръб, с тъмната си коса — лъскава и права, вързана на дълга опашка в основата на врата. Винаги съм усещала жегване от осъзнаването, че имам красива майка. Като тийнейджърка, когато майка ми все още правеше модели професионално, бях сложила нейни снимки на огледалото си в спалнята, седях пред тях и се дивях мрачно на разликата в цвета на лицата ни, очите, устата. След това бях скъсала снимките и ги бях изхвърлила, упражнявайки се цял час така, сякаш прогонвах зъл дух. Единственото, което има значение за един балетен артист, беше да е стегнат и издръжлив, и достатъчно лек, за да бъде избран. Което може би нямаше да бъда, ако бях пораснала толкова висока, колкото Луиз Блексланд-Хънтър.
— Скъпа — каза мама и се наведе, за да ме прегърне. — Изглеждаш бледа и изморена.
— Благодаря — промърморих.
Мама коленичи и аз завидях на лекотата на движенията на ставите ѝ. Отчаянието ме заля като вълна.
— Нека те погледам — каза тя.
Аз вдигнах очи към Аделаид, която кимна и излезе от стаята.
— Това твоя идея ли беше, или на татко? — попитах аз майка ми.
— И на двама ни. Но аз я осъществих. Обидих се… — Нацупване като на малко момиченце, пърхане с мигли, напълно неподходящо за която и да е друга петдесет и осемгодишна жена, но някак си подхождащо на майка ми. — Първото, което исках да направя, беше да долетя при теб. При моето бебче. Но продължавах да мисля, че сама ще си дойдеш вкъщи.
— Тя стана и приглади полата си. — Но ти не го направи. Така че дойдох, за да те отведа със себе си.
— Няма да дойда.
— И защо?
Отворих уста да отговоря, но въпросът ѝ ме свари неподготвена. Защо не, наистина? Лежах на легло от седмици в отвратително настроение. Не се хранех както трябва, вземах прекалено много болкоуспокоителни: бях се огледала в огледалото, за да установя, че светлината е изчезнала от очите ми. В Лондон вече нямах нищо. Толкова ли зле щеше да е да се прибера вкъщи, при семейството си?
Мама усети колебанието ми и реши да използва момента.
— В Сидни имаме едни от най-добрите специалисти в света — каза тя, изпълвайки се с национална гордост. — Ще се погрижат за теб и за коляното ти. — Това бяха решаващите думи. — Баща ти познава една психотерапевтка, която е помогнала на артист от балета в Сидни да си оправи коляното. — Доста е известен. Сигурна съм, че се е върнал в играта.
Сърцето ми се хвана за сламката. Какво говореше тя? Да не би да казваше, че психотерапевтката може да ми помогне отново да танцувам? Защото ако можех да танцувам, имах бъдеще. Ако не можех — бях просто една човешка развалина.
Мама задържа дъх.
— Добре — казах. — Ще дойда.
* * *
Отне ми цели шест минути — стиснала пръсти около железните перила, с течащи по челото вадички пот, с болки в коляното, — но най-после изкачих тясното стълбище до апартамента.
Беше неестествено студено за сезона, с мръсни дъждовни облаци, които се носеха откъм североизток, сякаш надигаха сивото море по пътя си. Прекосих облицованата с дърво тераса и отидох до перилата, покрай мърлявите саксии с невени, и нетърпеливо се наведох да поема дълбоко въздух.
Това беше гледката — над Темза към Батърси Парк — в която аз и Джош се бяхме влюбили. Меланхолията ме обгърна. Спомних си деня, в който се нанесохме. Бях на репетиции на регионален тур на „Дафни и Хлое“, Джош току-що бе получил повишение. Оставихме багажа и дойдохме тук с китайска храна и бутилка „Вьов Клико“. Когато притъмня и навсякъде в Лондон заблестяха светлини, Джош донесе няколко одеяла и правихме любов под небето. Всичките му целувки имаха вкус на шампанско и китайски сос. Беше ми студено и се смеех в същото време. Бяхме сигурни, че отсега нататък всичко ще върви както го искаме.
Може би за Джош беше станало така. Нямам представа. Осъзнах, че знам съвсем малко за него. Никога не го бях разпитвала за работата му, защото ми беше скучно, въпреки че той се интересуваше от моята, какво мисля и какво чувствам. Дали пък не съм била обсебена от нея? Така изглежда.