Мама щеше да дойде тук след час, за да ме вземе. Беше резервирала билетите за полета ни още преди да тръгне от Австралия. Бизнес класа, така че да мога да опъна краката си по време на пътуването, ако е необходимо. И все пак се боях. Такъв дълъг път. Щях да употребя последните таблетки приспивателни и болкоуспокоителни, за да го издържа, а аз умишлено бях отказала да подновя рецептите. Когато кацнех в Австралия, бях решена да възстановя здравословното си състояние. Достойнството си. Може би дори способността си за танцуване?
Колко исках мама да спре да ми опява за „друга кариера“. Особено за преподаване на танци. Преподаване! Едва се обяснявах с възрастните, какво ли пък щях да правя с децата? Най-много да ги откажа. Хореография: не. Само щеше да ме кара да ревнувам като гледам другите да се движат, да се носят живи, с туптящи сърца, докато аз стоя отстрани и наблюдавам.
Въздъхнах и се облегнах на перилата.
— Сбогом, сбогом — казах аз на лондонското небе и на реката, на колите и на хората, на бляновете си, докато всичките ми вътрешности бяха свити в кълбо от печал. — Отивам си вкъщи.
7
За нейна чест, трябва да призная, че мама изчака цяла седмица — достатъчно дълго, за да се оправя от пътуването и часовата разлика, и да се измъкна от болкоуспокоителните, — преди да разкрие скритите си подбуди. Може би щеше да изчака и по-дълго, но вуйчо Майк се отби неочаквано и също така неочаквано каза онова, което не биваше да казва.
В Сидни беше пролет и въздухът бе пропит от аромата на жасмина, който мама отглеждаше в дъното на задната градина. Бях започнала физиотерапия при познатата на баща ми и по нейна препоръка ходех от единия до другия край на коридора, избягвайки прекалено дружелюбния влажен нос на Тайгър, немската овчарка, която татко бе подарил на мама за Коледа. Без болкоуспокоителните можех по-ясно да чувствам ставата, да я преценявам. Физиотерапевтката не ме залъга с фалшиви надежди. Травмата ми, каза тя, била една на милион за лош късмет за всеки, да не говорим за танцьор. Но ми даде добър съвет: да се съсредоточа върху днешния ден. Мисленето за всички последващи дни би ме съкрушило, би ме приковало. Да вървя засега. Да възстановя мускулите на крака. Да живея в настоящето, в случай че мислите за миналото и бъдещето ме потискат.
Татко беше на работа в магазина за техника, който притежаваше. Мама и татко никога не се бяха женили; това е причината да съм с двойно фамилно име. Те периодически вдигаха шумотевица и организираха „честване на тяхната любов“, мисъл, която едновременно ме смущаваше и ме изпълваше със сантиментално щастие.
От единия край на коридора — до другия.
На вратата се почука.
— Вуйчо Майк! — Колебливо го прегърнах, мълчаливо молейки се да не направи някой от обичайните си номера — да ме вдигне нагоре и да ме завърти. Той беше грамаден мъж, известен със скоковете си в плувните басейни и със здравото си, шеговито ръкостискане.
— Ем! Толкова се радвам да те видя! Изглеждаш прекрасно. Австралийското слънце ти се отразява добре.
Не му казах, че не минавах от другата страна на пътя без шапка и крем против слънце. Държах много на кожата си с цвят на слонова кост. Вместо това произнесох:
— Хубаво е да си си вкъщи.
— Колко ще останеш? — Той затвори вратата след себе си и тръгна към кухнята, без да изчака отговор. — Хибинс нападна ли те вече? Какво става?
Нямах представа какво има предвид, но за вуйчо Майк не беше необичайно да подхвърля нещо, което никой друг не разбира, освен него. Последвах го бавно, като го настигнах точно когато си извади бира от хладилника и я сложи на мраморния плот.
— Искаш ли? — погледна ме той.
— Мамо? — провикнах се аз, наясно, че тя би искала да знае за присъствието на вуйчо. Това дали искаше да го види, беше друг въпрос. — Посетител.
Вуйчо Майк отвори капачката и облегна гръб на отсрещния плот.
— Е, какво взе?
— Какво да съм взела?
— Хибинс. Адвокатът на баба ти Бийти.
— Баба Бийти. Не съм я наричала така, откак бях на осем. — Поклатих глава. — Нямам идея за какво говориш.
— Исусе, звучиш като поми1. Трябва да избием този акцент от теб.
Чух стъпки по покритите с килим стъпала. Мама идваше да ме спаси. Тя влезе в кухнята, изглеждаше много по-спокойна и бляскава от всеки, който до преди малко е гладил. Когато видя вуйчо Майк, цялото ѝ тяло се напрегна.
В този миг заподозрях, че не ми е казала всичко.
— Майк — произнесе тя.
— Луиз.
— Помолих те да дадеш на Ема малко време.
— Време? Аз съм ѝ вуйчо, исках да дойда и да видя как е.
— Не лъжи. Знам защо си дошъл.