— Някой трябваше да ѝ каже. Ти очевидно не си го направила.
— Егоистичен глупак! Дъщеря ми току-що прекара две операции и ѝ беше казано, че никога вече няма да може да танцува. Другите неща могат да почакат.
Вуйчо Майк се засмя.
— Не се преструвай, че я предпазваш, Луиз. И ти нямаш търпение да разбереш, както и аз.
Наблюдавах размяната на реплики с нарастващо опасение.
— Може ли някой да ми обясни какво става? — Гърлото ми беше пресъхнало.
Мама се обърна към мен и ми изпрати насилена усмивка.
— Всичко е наред, можем да поговорим за това по-късно.
— Не виждам защо трябва да чакаме — каза вуйчо Майк. — И без това чакахме години.
Свих рамене.
— Сега вече станах любопитна. Искам да знам.
Мама изгледа вуйчо, ноздрите ѝ се бяха разширили леко, знак, че се опитва да контролира емоциите си.
— Ще отидем да пием чай в градината. Тези неща трябва да се направят по правилния начин.
Разбира се, вече бях разбрала, че това има общо с имота на баба. Мама и вуйчо никога не можаха да се възстановят от шока, че не им е оставено нищо. Да не би на мен да беше завещала нещо? Не беше тайна, че ме обичаше безумно. Връзката между двете ни винаги е била специална. Понякога дори се питах дали майка ми не ревнува отношенията ми с баба; те двете толкова се дразнеха една на друга. Бях заинтригувана, но не и развълнувана от идеята за наследство. Единственото, което исках, бе да танцувам отново. И може би Джош да се върне при мен, само че онзи Джош, който не ми изневеряваше. Материалните неща никога не са били от особена важност за мен.
Беше късен следобед. В далечината бръмчеше косачка и миризмата на прясно окосена трева изпълваше въздуха. Когато слънцето се спусна на запад и синьото кадифе на небето предвкусваше падането на вечерта, коляното ми започна да тупти болезнено. Чаках мама и вуйчо Майк, които предполагах, че спорят, докато мама пълнеше чайника и нареждаше чашите върху подноса. Това можеше да обясни защо чаят се бави толкова много. Облегнах се назад в стола и опънах ранения си крак. Ято птици, далечни и черни силуети, прелетя над главата ми. По някаква причина късната част на деня носеше винаги някакво тъжно, безнадеждно чувство. Липсваше ми Лондон, липсваше ми Джош, липсваше ми репетиционното студио. Беше лесно да се откажа от сънотворните и болкоуспокоителните; но от другите неща — онези, които бяха съставлявали и поддържали щастието ми толкова много години — не можех да се освободя. Тъгата избухна в мен, а аз нямах начин да я изразя. Винаги бях изразявала себе си чрез движенията на тялото си. През целия си живот като възрастна, а и преди това, бях насочвала най-силните си чувства към мускулите и сухожилията си, и след това ги изтанцувах. Единственото, което имах сега, бяха сълзите, от които вече ми се повръщаше.
Вдигнах поглед и видях мама и вуйчо Майк да приближават. Въобразявах ли си, или наистина забелязвах алчен блясък в очите им? Те бяха луди. Никакви пари не можеха да ми купят и да ми върнат щастието; застрахователните ми премии вече ми го бяха доказали.
Със заучена учтивост, която плътно скриваше напрежението им, те се настаниха на масичката от ковано желязо от двете ми страни. Мама наля чай за себе си и за мен; вуйчо остана на бира. Водехме незначителен разговор. Наблюдавах сякаш отстрани. Най-после не се сдържах:
— Докога?
Мама и вуйчо Майк се спогледаха.
— Не мога да разбера защо не сте ми казали досега! — избухнах аз.
— И ние не знаем — избъбри мама. — Това е проблемът. Господин Хибинс беше казал…
— Не можехме да ти кажем, защото баба ти Бийти е поставила едно тъпо условие в завещанието си.
— Тя беше непреклонна, скъпа, в това да се върнеш в Австралия, преди да получиш каквото и да било. Или дори да чуеш за завещанието. — Мама разбърка енергично чая си. — Трябваше да е нещо като подарък за твоето… пенсиониране.
Спомените отново нахлуха в мен. Как седим с баба в музикалната стая в нейната голяма къща в Пойнт Пайпър. Трябва да съм била единайсетгодишна. Тя ми беше обещала подарък „за след това“. Балерините не могат да танцуват вечно. Всички нерви в тялото ми запламтяха от възмущение.
— Не се пенсионирам — казах аз твърдо. — Не искам нищо от баба. И без това ще е нещо малко. Тя даде парите си за благотворителност и вие двамата трябва най-после да го приемете. Няма да бъда богата наследница. Ще се оправя, ще се върна в Лондон и ще продължа да танцувам.
Глуха тишина последва тирадата ми. Вуйчо Майк спря с бирата на половината път от устата си. Ако бях физически способна, щях да напусна демонстративно. А сега трябваше внимателно да се измъкна от стола си и да се отдалеча, куцукайки.