— Ема, върни се — каза мама.
— Остави я да се успокои, Луиз — намеси се вуйчо.
— Наистина трябва да го обсъдим — извика мама.
Но аз не се обърнах, не погледнах назад. Ако го бях направила, щяха да видят сълзите ми.
* * *
Заключих се в стаята си. Сякаш бях отново на четиринайсет. Не слязох, когато чух татковата кола по алеята, нито когато надуших запържения чесън, нито когато мама почука и извика през вратата:
— Няма ли да ядеш?
Мълчанието ми я отпрати.
Вечерта премина в нощ, а аз седях на леглото си на открехнат прозорец и се вслушвах в свиренето на щурците, в лекия бриз сред листата на гигантските лаврови дървета, които се редяха край реката, която минаваше успоредно на улицата, в далечните звуци на колите от магистралата. Все по-тъмно и по-студено. Не светнах лампата. Сякаш бях парализирана, сякаш не можех да мисля и да се движа в същото време. Всъщност, не мислех. Опитвах се да не мисля.
Чух, че родителите ми гледат телевизия. Чух татко да се изкачва по стъпалата, скърцането на тръбите в банята, докато си вземаше душ. Чух мама да заключва предната врата и да изгася лампите. Чух ги да си лягат, тихи гласове в тъмното. Говореха си за мен, предположих. За това как съм изгубила връзка с реалността, как не искам наследство, а още вярвам, че ще мога да танцувам.
Полунощ, а аз все още стоях замръзнала като статуя. Накрая станах. Лунният сърп отвън осветяваше достатъчно, за да намеря куфара си под прозореца. Още не го бях разопаковала. Отстрани, в подплатената със сатен кутия, намерих пантофките си. Нови руски пантофки със заострени върхове, достатъчно износени, за да са удобни и гъвкави, но не и да се разпаднат. Идеалните палци. До тях бе короната, която бях носила в постановката на „Лебедово езеро“ предишната година. Беше проектирана специално за мен от един чешки бижутер, и въпреки че камъните не бяха истински, тя беше прелестна. Сложих я на главата си и стъпих на пода, като отметнах полата си нагоре, за да завържа пантофките. Движенията бяха успокояващо познати: не бях ги обувала от инцидента. След това се изправих на крака. И преди бях танцувала въпреки болката.
Разтегнах всеки крак внимателно, след това… го вдигнах.
За един кратък миг — може би милионна част от секундата — всичко ми се стори нормално. Мускулите ми направиха онова, което трябваше да направят, повториха правилно запомненото. Но парещата болка бързо заличи искрицата надежда. Извиках и рухнах на земята. И си позволих да се разридая. Заради болката. Заради разочарованието си. Заради това, че бях загубила най-важното нещо за мен. Разумът ми отдавна го знаеше, но сега го разбра и сърцето ми. До момента, когато коляното ми се възстановеше — ако това изобщо станеше, — щях да бъда прекалено стара за кастинги. Прекалено рискова. И тъй като полупрофесионалната работа или малките роли бяха далеч под равнището ми — с кариерата ми беше свършено.
Тихо почукване на вратата.
— Махай се! — извиках аз.
Само че беше татко. Влезе.
— Ем? Падна ли? Добре ли си? — Той включи осветлението; беше отвратително ярко. Той погледна към мен, към диадемата на главата ми, към островърхите пантофки на краката ми и се втурна да ме вдигне. Зарових лице на гърдите му и се разплаках. Той ме сложи внимателно на леглото. За едър мъж — истински мъжага — той винаги е бил безкрайно деликатен.
— Удари ли се? Да извикам ли доктор?
— Не паднах — изхлипах аз. — Плача, защото… осъзнах, че не мога… да спра.
Той отхвърли косата от горещото ми лице.
— Съжалявам, миличка. Бих направил всичко, за да ти е по-добре. Но не мога.
Разбира се, че не можеше. Никой не можеше. Свалих внимателно диадемата и му я подадох.
— Изхвърли я. Не искам повече да я виждам.
* * *
На следващия понеделник се оказах в кабинета на господин Хибинс, който беше семейният ни адвокат, откакто се помня. Никога не бях чувала никой да го нарича другояче, освен господин Хибинс, макар да бях сигурна, че си има собствено име като всички останали. Но в него имаше нещо старомодно, в грижливо изгладените му ризи и една идея по-широки вратовръзки. Щеше да е неправилно човек да мисли за него по друг начин.
Разбира се, тук беше и майка ми. За нейна радост, бях отказала вуйчо Майк да дойде. Мама не я свърташе, явен знак, че е неспокойна. Аз не бях неспокойна. Не очаквах пари, докато мама явно очакваше. Баба знаеше по-добре, че няма защо да ми оставя пари. Очаквах, може би, някакво бижу или книга, която е означавала много за нея. Очаквах символ, нещо, което да съдържа урок за мен: може би урок, който не съм се постарала да науча досега.