Господин Хибинс разтвори папката върху дъбовото си бюро с цялата полагаща се за това церемониалност. Часовниците тиктакаха, картините наблюдаваха, прахът се трупаше по етажерките с книги. Той вече знаеше какво се съдържа в папката и се държеше като водещ игра в телевизионно предаване.
Мама сплете елегантните си ръце.
— Ема, баба ти ми даде съвсем ясни инструкции. Оставила ти е нещо с голяма сантиментална стойност, но има съпътстващи условия. Едното от тези условия беше да се върнеш в Австралия. — Той се усмихна. — Добре дошла обратно.
Не можех да го погледна в очите. Не знаеше нищо за травмата ми, за загубата ми. Страданието ми явно бе проличало недвусмислено. Усмивката му избледня и изчезна.
— Във всеки случай — продължи той дрезгаво, — въпросният обект има също така и парична стойност, макар че няма да имаш правото да го продаваш в продължение на шест месеца след прехвърлянето.
— За какво става въпрос? — Мама вече не можеше да се сдържа.
Господин Хибинс дори не я погледна. Разпадането на бабиното богатство го беше скарало с мама и с вуйчо Майк.
— Става въпрос за къща, Ема.
— Къща?! Но вие продадохте онази в Пойнт Пайпър — каза мама и скочи от стола си. — Спомням си. Парите отидоха за някакъв гаден приют за животни.
Господин Хибинс прочисти гърлото си, върна листите обратно в папката и изчака мама да седне отново. Къща. Баба ми беше оставила къща. Това сигурно беше хубаво. Не трябваше да изпитвам това чувство на потиснатост.
— Както казах, къщата имаше голямо значение за Бийти. — Той побутна папката към мен. — Намира се в Тасмания.
— Онази стара съборетина? — вдигна вежди мама. — Мислех, че я е продала преди години. Това ли е всичко? Сигурен ли сте?
— Благодаря — кимнах към господин Хибинс и пъхнах папката под мишница. — Но не знам какво ще правя с нея. Позволява ли състоянието ѝ да бъде продадена? Искам да кажа, не се налага да отида до там, нали?
Гласът на господин Хибинс омекна.
— Баба ти имаше голямо желание да отидеш, но знаеше, че не може да те накара насила. Както казах по-рано, можеш да я продадеш след шест месеца, не по-рано. Мисля, че тя се надяваше да прекараш там известно време.
— В Тасмания?
— Да. Много е красиво. Ще ти хареса.
Знаех за фермата за овце на баба, разбира се. Един от най-ранните ми спомени е как спях при баба и се събуждах от страх през нощта. Изтичах до музикалната стая, където я бях оставила да чете до късно. Тя притисна главата ми към скута си и ми каза да погледна към картината с евкалиптовото дърво, която обичаше толкова много. Гледах рисунката дълго, докато тя ме галеше по косата и накрая заспах.
Беше ми любопитно да видя мястото. Да отидеш от Лондон в Сидни беше едно. Но да се озовеш на остров, пълен с ферми на другия край на света…
— Просто я продай — посъветва ме мама полугласно. — Не можеш да отидеш там в това състояние. Имаш нужда от мен, от човек, който да се грижи за теб. Ще получиш добри пари за нея.
Помислих си за мама и за вуйчо Майк, и двамата не преставаха да ми казват какво да правя, загрижено опитвайки се да контролират последното малко парченце от състоянието на баба. Помислих си и за баба, за това, което може би се опитваше да ми каже, като ми оставяше тази къща — и като знаех колко много означава тя за нея — и реших да послушам нея, а не мама.
— Ще отида — казах аз.
Мама остана без думи от изумление. Господин Хибинс се усмихна и този път осъзнах, че мога да отвърна на усмивката му.
— Толкова съм доволен, Ема — рече той. — Бийти също щеше да е доволна. — Може би ще успееш да вдъхнеш малко живот на старата къща.
— Ще отида и ще хвърля един поглед, това е всичко — казах аз и разперих ръце. — Няма да оставам дълго.
Той сякаш се канеше да каже нещо, но се спря. Намести вратовръзката си.
— Там нищо не е продадено, така че къщата е… пълна. Някой трябва да сортира нещата.
— Какви неща? Книги? Джунджурии?
— Всъщност, цялата мебелировка си е там. Покрита с прах, предполагам. Книги и кашони с… Не знам. Тя беше изпратила много неща там на склад. Може и да се наложи здравата да се потрудиш, за да ги сортираш.
— Искаш ли да дойда с теб? — предложи мама.
— Не — отвърнах, може би прекалено бързо. Потърках ръката ѝ признателно. — Не, ще се справя. Всъщност, нямам търпение да го направя.
8
Бийти: Хобарт, 1933 г.
Бийти простираше прането на тънкото въже, което минаваше между стряхата на къщата и страничната ограда, когато чу подсвирването на пощальона откъм улицата. Този звук, толкова невинен, я изпълваше със страх напоследък, когато дълговете им се увеличаваха и нетърпеливите кредитори им напомняха какво им дължат.