Тя свърши, като защипа ризата на Хенри с дървените щипки, обърса ръце в престилката си — кокалчетата на ръцете ѝ бяха зачервени и напукани от сутрешното търкане и извиване на дрехи над вдигащия пара леген — и се насочи към пощенската кутия с тревога.
Беше красива мартенска утрин, свежа и студена, и въпреки това небето изглеждаше широко и слънчево. Дорис Пени от съседната къща тупаше килим в предния си двор и ритмичните удари ехтяха между къщите по тясната уличка и изпращаха облаци прах във въздуха, закривайки слънцето. Бийти извади един-единствен плик от пощенската кутия, прехвърли го в ръцете си и не видя името на някого, на когото да дължат пари. Облекчението ѝ трая кратко. Защото името беше по-лошо от името на всеки кредитор.
— Здравей! — извика Дорис с надежда в гласа.
Бийти пъхна писмото в джоба на престилката си, наведе глава и се върна в къщата. Хенри беше пределно ясен, като ѝ каза, че не трябва да завързва приятелства, не трябва да говори прекалено дълго с никого, защото иначе тайната им ще бъде разкрита. Дорис беше неуморима в опитите си да изгради някакви отношения, но Бийти ѝ предлагаше само забързани извинения, кратко вдигане на ръка в жест, който можеше да мине както за поздрав, така и за предупреждение да стои надалеч. На Бийти не ѝ бе позволено да се свърже и с никого от къщи — макар да бе изпратила няколко писма на Кора чрез Били. Кора не отговори. На Бийти ѝ липсваше дома, липсваха ѝ приятелите, липсваха ѝ родителите ѝ. Тя копнееше да излее сърцето си пред някого, но Хенри ѝ беше забранил.
Вратата се затвори след нея, тя прекоси малката кухня, седна до масата и извади писмото. Прочете отново името на подателя: Моли Макконъл. Съпругата на Хенри. Неговата истинска съпруга, не измислената, за каквато минаваше Бийти повече от три години. Пръстите ѝ отчаяно мечтаеха да го отворят, но тя не посмя. Хенри имаше непредсказуем нрав и ставаше още по-непредсказуем, когато финансовите им трудности се задълбочиха. А те се задълбочаваха повече, когато Хенри се напиеше, за да забрави колко са сериозни, колкото повече играеше на комар, опитвайки се да ги изкара от ямата, в която бяха затънали.
Бийти внимателно подпря писмото на рафта над печката. Трябваше да изчака Хенри да се прибере вкъщи, да го прочете и да ѝ каже за какво става дума. Със сигурност вече бяха разкрити: щом Моли си бе дала труда да го намери, значи си го искаше обратно. Бийти изпита леко бодване на вина; идеята Хенри да е проблем на някого другиго я накара да изпита миг на облекчение, от гърдите ѝ се вдигна товар. Но, разбира се, тя още обичаше Хенри. И сега двамата бяха свързани в една неразкъсваема мрежа от усложнения.
В коридора се чу звук от отваряне на врата. След това надникна сънено личице.
— Мама?
Бийти стана, взе в ръце Луси и я целуна по топлата бузка.
— Наспа ли се добре, скъпа?
Луси кимна и разтърка очи с малките си юмручета.
— Искам обяд.
Бийти остави детето на кухненската маса и започна да ѝ приготвя много тънък сандвич от храната, която беше останала. Отряза четири малки парченца и ги сложи пред Луси, която вирна нос:
— Не обичам това.
— Не си го опитала. Сирене и туршия.
Луси поклати глава, но на бузите ѝ се образуваха трапчинки.
— Това е любимото на татко — каза Бийти, както казваше всеки ден на обяд.
Луси театрално потърка коремчето си и издаде сърбащ звук, после се зае със сандвича. Да се каже, че детето е силно привързано към баща си, щеше да е прекалено слабо. Луси и Хенри бяха от едно тесто. Приличаха си дори по червените коси и сивите очи. Само когато Луси се усмихнеше, Бийти можеше да долови някаква прилика със себе си. От мига, в който се беше родила, Хенри я бе обикнал безумно. Тя беше болнаво дете, не позволяваше на Бийти да подвие крак. И въпреки това всяка вечер, когато Хенри се върнеше от работа, бе достатъчно единствено да я вземе на ръце и да ѝ заговори нежно, за да я накара да спре да плаче, да се отпусне на рамото му и да заспи. Бийти беше прекалено шокирана и изтощена от майчинството, за да проявява ревност.
Сега, когато Луси беше тригодишна, любовта между татко и дъщеря бе така здраво циментирана, че на Бийти ѝ се струваше, че се намира някъде далече от тях, че гласът ѝ не се чува достатъчно ясно, а лицето ѝ не се вижда отчетливо. Разбира се, тя бе тази, която прекарваше по цял ден с Луси, която правеше с нея парцалени кукли и ѝ пееше, за да я приспи. Но тази физическа близост не можеше да се сравни с емоционалната близост, която споделяха Хенри и Луси. Така че в дните, когато животът с Хенри бе най-тежък — когато той се прибираше вкъщи прекалено късно и прекалено пиян, когато я тормозеше заради усмивката, която е разменила с хлебаря, когато блъскаше от гняв кухненската маса с юмруци и сърцето ѝ се свиваше, като знаеше, че иска да удари нея — тя не можеше да си позволи да мечтае да грабне Луси и да го остави. Детето нямаше да го понесе.