Джийн — а може и да беше Лесли — не, Джийн беше тази с оловносивата коса — се усмихна напрегнато.
— Добро утро, госпожо Макконъл.
— Добро утро… Аз… питах се дали съпругът ми може да мине по-късно и да плати за това…?
Усмивката на Джийн не трепна, въпреки че очите ѝ станаха студени.
— Доколкото си спомням, още чакаме съпруга ви да плати за стоките от миналия четвъртък.
— Да, знам. Ще дойде и ще плати за всичко тази седмица.
— Петък, ден за заплата. Не че оставаше много. Осем месеца след раждането на Луси Били Уайлдър бе основал собствена компания и бе назначил Хенри. Само седмици след това му беше казал, че не може да си позволи да го задържи — толкова много хора бяха загубили работата си, — освен ако Хенри не се съгласи на по-ниска заплата. И от тази седмична заплата, още преди да е влязло и едно пени в джоба на Хенри, Били си удържаше наема за къщата и дълговете му за хазарт. Онова, което им оставаше, понякога беше толкова малко, че по-добре щеше да е да преминат на карта за получаване на храна за бедни. — Трябва да ядем — каза тя тихо.
Джийн въздъхна.
— Някои хора са толкова нещастни, госпожо Макконъл, че си правят супа от трева. Но тъй като съпругът ви всъщност има работа, ще ви дам още един шанс. — Тя се обърна и отвори едно чекмедже зад нея, измъквайки омачкан от прелистване тефтер. Плесна го на тезгяха и го отвори. — Ще удължа кредита ви до края на месеца. На трийсет и първи март, ако не сте си изчистили задълженията, няма да можете да пазарувате повече оттук. Разбирате ли?
Бийти само кимна. Докато Джийн отбеляза сумата и забоде бележката в тефтера, тя се постара да преглътне срама си. Днес беше малко по-лесно да го понесе, защото имаше нещо много по-обезпокоително, което тревожеше ума ѝ. Едно писмо чакаше Хенри вкъщи и тя не знаеше какво може да означава това.
* * *
Бийти се надяваше, че Хенри ще се прибере рано и ще я измъкне от безпокойствата ѝ. Тя се зае да разчиства къщата и да приготвя вечеря. Помисли си дали да не отвори писмото на пара, но се възпря. Не си заслужаваше да предизвиква гнева на Хенри. Накрая облече дебело Луси и я изведе в градината. Докато не пропълзяха дълги сенки по неравната трева, Луси тича с разперени ръце, неуморна в игрите, заравяше куклите си от свързани клечки и парцали в земята, след което ги изравяше и се втурваше отново. Часът за обичайното връщане на Хенри настъпи и отмина, слънцето залезе и Луси започна да мрънка, че е гладна, когато Бийти осъзна, че е решена да издържи и да дочака Хенри, а ако трябва и да пие с него.
Тя внесе Луси вътре и ѝ направи вечеря — хляб с мас от пръжки и остатък от грахова супа, — но самата тя нямаше апетит. Вечерта бе заета с домашни задължения — къпане на Луси, чистене, разказване на приказки преди сън. Луси се разплака, че татко ѝ не си е вкъщи, но Бийти я успокои, че колкото по-бързо заспи, толкова по-бързо ще дойде утрото и тя ще може да го види.
Бийти седна с шивашките си принадлежности и се зае с работа. Тя шиеше всичките дрехи за себе си и за Луси, търсейки такива за изхвърляне, които могат да се разпорят и да бъдат прекроени наново. Детинските ѝ мечти да бъде дизайнер изглеждаха сега смехотворни, но тя още обичаше да скицира идеи за дрехи и много от местните жени бяха коментирали красивите роклички на Луси. Бийти винаги държеше главата си сведена, кимаше любезно, но не влизаше в разговор. Беше подхвърлила на Хенри, че може да започне малък бизнес, да шие детски дрешки и да ги продава.
Хенри се беше изсмял на идеята.
— Никой няма пари, а и децата израстват толкова бързо, че е глупаво да се харчат пари за нови дрехи. Ти се грижи за себе си.
Докато шиеше, Бийти осъзна, че е станало много късно. Не беше гладна, но хапна малко и остави за Хенри, когато се прибере. Очите ѝ се връщаха отново и отново към писмото, и с усилването на вятъра откъм морето и студа се усилваха и страховете ѝ. Моли. Ирландската хрътка. Жена, която никога не беше срещала, и с която бе дълбоко свързана. Бийти бе откраднала съпруга на Моли. Ето на, беше си позволила да мисли за това. А какво се случваше на жени, които крадяха съпрузи? Бийти предположи, че скоро предстои да разбере.
Беше десет часа, когато се отказа. Дори и да се прибереше сега, Хенри нямаше да е достатъчно трезвен, за да говорят. Тя намъкна нощницата и си легна. Поривите на вятъра периодично разтърсваха стъклата на прозорците и тя спеше на пресекулки, в някакъв полусън, измъчвана от тревожни фантазии.
В ранните часове на утрото, когато светът изглеждаше най-далеч от слънцето, се чуха гласове.
Бийти седна в леглото и сънят я напусна веднага. Беше Хенри. Дали вече беше видял писмото? Тя стана и отвори вратата. От коридора се виждаше дневната, лампата светеше, огънят пукаше. С Били говореха някакви глупости, за богат клиент, подхвърляха неприлични шеги и се смееха гръмогласно. Чу се звън на чаши. Пиеха. Бийти се надяваше, че Били е купил алкохола, защото Хенри нямаше пари за това.