Кора хвана ръката ѝ в своята и я стисна: обичайният ѝ поздрав. Бийти изпитваше едновременно страхопочитание пред Кора и мъчителна ревност към тежко гримираните ѝ тъмни очи и платинена коса, непринудения ѝ чар и безкрайния ѝ бюджет за скъпи рокли от муселин или крепдешин. Бийти се опитваше — наистина се опитваше — да я догонва. Беше си купила плат и сама си уши дрехи, и никой не можеше да каже, че не са дизайнерски и не са произведени в Париж. Носеше тъмната си коса подстригана по модата — късо, — но чувстваше, че откритото ѝ лице и големите сини очи съсипват всичките ѝ шансове да изглежда мистериозна и съблазнителна. Но, разбира се, на Кора самонадеяният блясък ѝ бе вроден; Бийти вечно трябваше да се напъва да го постига.
Кора издуха дълга струйка цигарен дим във въздуха, след което каза:
— Е, в кой си?
Сърцето на Бийти подскочи и тя погледна Кора стреснато. Очите на приятелката ѝ гледаха право напред, червените ѝ устни стискаха цигарето. За миг Бийти дори помисли, че ѝ се е причуло: сигурно срамната ѝ тайна не би могла да изпълзи от тъмната вътрешност до ярко осветения клуб.
Но след това Кора се обърна, тънките ѝ извити вежди се вдигнаха над тъмните очи и тя се усмихна:
— Бийти, ти направо позеленя от дима, а не си докоснала питието си. Миналата седмица си помислих, че може да си болна, но тази… Права съм, нали?
— Хенри не знае. — Думите излязоха в скороговорка, отчаяни.
Кора омекна и потупа ръката ѝ.
— Няма да кажа и дума. Обещавам. Поеми си дъх, скъпа. Изглеждаш ужасена.
Бийти направи както я посъветва Кора, насилвайки крайниците си да се отпуснат в апатична поза, каквато се очакваше от нея. Взе една цигара от Кора, въпреки че това накара стомаха ѝ да се свие. Не можеше да позволи никой друг да забележи или да започне да задава въпроси. Били Уайлдър, например, с червендалестите си страни и жесток смях: о, щеше да го превърне в голям спорт. Тя знаеше, обаче, че не би могла да крие това вечно.
— Не отговори на въпроса ми. В кой месец си? — произнесе Кора с толкова небрежен тон, сякаш питаше Бийти какво е яла на обяд.
— Не ми е идвало от седем или осем седмици — прошепна Бийти. Чувстваше се непоносимо уязвима, сякаш кожата ѝ беше обелена. Не искаше нито за миг повече да говори или да мисли за това. Не беше готова да бъде майка: мисълта караше сърцето ѝ да изстива.
— Значи още е рано. — Кора извади пудриерата от чантичката си и я отвори. Откъм масата за карти се чу силен смях.
— Още има шанс да не се е захванало.
След миг-два тягостното чувство се разнесе.
— Наистина ли? Не знам нищо. Знам, че съм глупава, но аз… — Беше повярвала на обещанието на Хенри, че ако се измъкне от тялото ѝ в правилния момент, това никога не може да се случи. Той беше отказал да взема други предпазни мерки. — Френските букви са за французите — беше казал. — Знам какво правя. — Беше трийсетгодишен, беше ходил на война; Бийти му повярва.
— Слушай сега — понижи глас Кора: — Има някои неща, които можеш да направиш, скъпа. Вземай си горещи вани всеки ден, масло от черен дроб на треска и тичай, докато се измориш. — Тя затвори капака на пудриерата, гласът ѝ се върна до обичайния, небрежен тон: — Още е в началото. Една приятелка на братовчедка ми беше в третия месец, когато се отърва от бебето. Хванала го в ръце, било не по-голямо от мишка. Била съсипана, обаче. Мечтаела за дете. Женена, разбира се.
Женена. Бийти не беше женена, обаче Хенри беше. За Моли, ирландската хрътка, както обичаше да я нарича. Хенри я увери, че било брак без любов, сключен между двама души, които си мислели, че се познават добре, но постепенно станали непознати. Независимо от всичко Моли още му беше съпруга. А Бийти — не.
Тя изпуши вдървено половината от цигарата, после се извини, че трябва да работи. Докато обикаляше с подноса с питиета, изпита желание да докосне правоъгълната челюст на Хенри и червената му коса, но се боеше да не наруши концентрацията му. Още не смееше да му каже за детето: ако Кора беше права и съществуваше шанс да абортира, за какво да създава проблеми? Можеше да не излезе нищо. Можеше още утре всичко да е свършило, или пък следващата седмица. Всичко да е приключило. Няколко дълги, горещи вани; определено беше трудно да прекарва толкова време в общата баня на етажа в дадения под наем блок, но ако ставаше достатъчно рано сутрин…
Хенри вдигна очи от картите си и я видя да го гледа. Кимна ѝ: такъв беше Хенри, без големи жестове, без глупави намигвания или махане с ръка. Само неотклонните му сиви очи върху нейните. Трябваше да погледне встрани. Той върна вниманието си върху картите, а тя отнесе подноса до малкия бар в ъгъла на стаята и подреди бутилките с джин и бренди покрай огледалните рафтове. Обичаше бледите очи на Хенри; странно бледи. Можеше да го разбира по тях, когато не говореше, а той говореше рядко. Веднъж, точно в началото на отношенията им, го беше гледала да играе покер, и забеляза колко силен е контрастът между зениците и ирисите му. Всъщност, можеше да прочете в очите му каква ръка има: ако беше изтеглил добра карта, зениците му се разширяваха, докато лошата карта ги караше да се свиват. Почти незабележимо, видимо само за жената, която е гледала в тези очи безкрайно.