Тя се върна в леглото, оставяйки вратата открехната, за да чува. Разговорът им промени темата си и тя престана да долавя думите. Последва шумен изблик на смях и малко след това вратата на стаята на Луси се отвори. Бяха я събудили.
Бийти облече халата си и чу сънения глас на Луси в коридора.
— Татко?
— Малкото ми момиченце! — изломоти пиянски Хенри. — Ела, скъпа. Ела и кажи здрасти на чичо Били.
Кожата на Бийти настръхна при мисълта „чичо Били“ да е наблизо до дъщеря ѝ и тя побърза да пресрещне Луси в коридора към дневната.
— Хайде, скъпа. Връщай се в леглото.
Хенри вдигна очи към нея.
— Не съм я виждал цял ден. Позволи ми да ѝ кажа „здравей“, жено.
Бийти прехапа език, за да не му каже, че вината за това да не я види си е само негова, защото е останал да пие. А сигурно и да играе комар.
Луси се втурна в прегръдките на баща си, той я вдигна и я прегърна силно.
— Одрала ти е кожата, Хенри — каза Били.
— Докато не се засмее. Тогава цялата е на Бийти.
Били погледна към Бийти, очите му се отклониха към нощницата ѝ. Тя придърпа по-плътно халата си на шията. Той се усмихна жестоко — всъщност, не беше виждала друга усмивка у него — и вдигна една празна чаша за уиски.
— Ще пиеш ли?
— Един след полунощ е.
— Ще ти помогне да заспиш.
Бийти не отговори. Погледът ѝ се спря на рафта. Писмото си стоеше неотворено.
Хенри пусна Луси и каза:
— Ще изпееш ли една песничка на чичо Били? Онази за птиченцата, дето я измисли? — Той се обърна към Били: — Умница е тя, Били, няма да повярваш.
Бийти се намеси:
— Детето наистина трябва да спи, Хенри.
— Искам да остана с татко.
Хенри отстъпи.
— Майка ти е права. Само че толкова се радвам като те видя, пиленцето ми. — Той я погали нежно по косицата. Хайде, иди да си легнеш. Утре ще ми я изпееш.
Бийти я занесе в стаята и я сложи в кревата. Луси се беше ококорила, изглеждаше неспокойна и Бийти се съмняваше, че ще успее да заспи.
— Просто затвори очи — прошепна тя. — И отиваш в страната на сънищата. Аз ще те посрещна там под едно голямо кестеново дърво. Ще си направим пикник.
Луси се усмихна.
— Ще има ли и торта?
— Да, торта с конфитюр в средата.
Луси се престори, че яде голямо парче, после се обърна и стисна очи. Бийти я остави, затвори тихо вратата, след което спря на прага на дневната. Хенри сега беше по-кротък, но Били се смееше силно на някаква шега. Тя го изчака да утихне, след това се усмихна любезно.
— Имаш ли новини от брат си, Били? Кора роди ли вече?
— Да, да, Теди е горд баща. Кръстиха момченцето Франк. Преместиха се в Единбург, купиха къща с градина. Домашна идилия.
Бийти осъзна, че ѝ е трудно да скрие ревността си.
— Ще ги поздравиш от мен, нали? — Тя обърна поглед към Хенри. — А, Хенри, дойде едно писмо за теб. — Тя кимна към полицата. — Може да е важно. Аз отивам да си легна.
След това се обърна и напусна стаята. Сърцето ѝ биеше оглушително. Затвори вратата, но след малко я открехна леко и погледна. Дълго мълчание. Той четеше писмото.
— Какво не е наред, Макконъл? Лоши новини?
— Няма нищо — побърза да отговори Хенри. Тя го видя да пресича стаята и да отива към огъня. — Просто някакви глупости. Още едно питие?
Бийти си легна и затвори очи. Беше го изгорил. Това означаваше, че не го интересува. Това означаваше, че всичко е наред. Не е ли така? Сънят бягаше от нея. След половин час Били затръшна входната врата на излизане и Хенри се пъхна в леглото до нея тихо, опитвайки се да не я буди.
Тя се обърна към него.
— Хенри, писмото.
— Не питай.
— Тя какво иска? Какво…
— Казах: не питай — извика той толкова силно в нощната тишина, че тялото ѝ потръпна от шок.
Отвори уста да заговори, но не искаше да го кара да вика отново. Той го беше изгорил. Искаше да го забрави. Това би трябвало да е достатъчно.
* * *
Понякога Хенри си мислеше, че е по-добре сам да се погрижи за нещата. Няма значение колко пъти беше казвал на Бийти, че трябва да отиде в бакалията и да преговоря с тях; тя настояваше, че не можела, че двете жени с каменни физиономии, които въртяха магазина, нямало да увеличат кредита им и с едно пени. Хенри не повярва на това и за секунда. Бийти беше малко мързелива и прекалено се притесняваше за това какво си мислят другите хора. Така че той си нахлупи шапката и тръгна нататък, стиснал Луси здраво за ръката, и решил да накара Джийн и Лесли да проявят разум. Не можеше да плати: във всеки случай не веднага, въпреки че очакваше да е скоро. Трябваше най-после късметът му на масата за карти да проработи. Казано честно, не би могло да е по-лошо.