9
Макар Хенри категорично да беше забранил, Бийти почука тихо на входната врата на съседката си. Бийти беше отчаяна, откъдето и да го погледнеш; но най-отчаяна беше поради липса на пари. Единственият ѝ чифт обувки, с които дойде от Глазгоу, същите онези, с които бе избягала от Моркъм хаус, вече не можеха да се поправят.
Не че се канеше да моли Дорис за пари. Мисълта я ужасяваше. Но тя знаеше, че възрастната жена живее сама и се надяваше, че може да има повече работа, в която да ѝ помага срещу заплащане, докато Хенри го няма.
Бийти се наведе и оправи подгъва на рокличката на Луси. Щеше да се наложи скоро пак да я отпуска. Детето растеше толкова бързо.
— Какво правим тук, мамо?
— Трябва да говоря много бързо с госпожата, която живее тук. Казва се Дорис. — Тя се спря малко преди да каже: „Татко не бива да знае“, защото това бе сигурен начин да накара Луси да каже нещо. Никакви тайни не биваха да се пазят от татко. Щеше да разчита на факта, че Луси е малка и бързо се разсейва. Една следобедна игра с куклите в корабчето, направено от сапунерката, щеше да я накара да забрави.
Вратата се отвори и Дорис застана на прага, гледайки я с любопитство.
— Госпожо Макконъл?
— Бийти — каза Бийти и протегна ръка.
Дорис я пое бързо и се усмихна.
— Колко мило, че се отбихте. Да ви предложа ли чай?
— Аз… — поколеба се Бийти. После реши, че не може да създаде половинчато приятелство с тази жена. — Разбира се. Благодаря ви, с удоволствие.
След което побутна Луси навътре и я сложи да седне в дневната с малката кукличка, която Хенри ѝ беше купил — Бийти си беше сдържала езика: имаше толкова много други неща, от които се нуждаеха много повече, отколкото от кукли — където се заигра щастливо, докато Дорис правеше чая, а Бийти оглеждаше стаята. Беше безупречна. Явно тази жена не се нуждаеше от помощ в домакинската работа. Всяка блестяща повърхност бе украсена с малки стъклени статуйки, китайски свещници, сребърни кутийки. Над камината висеше тежко, украсено разпятие. Рисунка с водни бои на Христос — със сини очи и руса коса — стоеше на полицата като снимка на любим роднина.
— Трябва да кажа — произнесе Дорис, наливайки чая, — че никога не съм си мислила, че ще ви видя в дневната си.
— Много съжалявам — изчерви се Бийти. — Двамата със съпруга ми предпочитаме да сме си сами. — Не беше съвсем истина. Хенри го знаеха в баровете. Нямаше съмнение, че Дорис е наясно с това.
— Не е нужно да ми обяснявате каквото и да е — каза тя и седна до Бийти на дивана с висока облегалка. — Просто се радвам, че дойдохте. Много съм самотна, откакто съпругът ми почина. — Тя замига често-често, после се усмихна насила. — Надявам се, че пак ще дойдете.
— Ами, това беше едно от нещата, за които исках да говоря с вас. Надявам се да намеря някаква работа: чистене, може би? Или готвене? Бива ме много да шия, ако се нуждаете от нещо да ви се поправи.
Дорис поклати глава:
— О, не. Обичам да правя всички тези неща сама. Това ме поддържа във форма. А пък и нямам пари, за да наемам някого. Откак Том умря, трябва да съм внимателна с това, което имам.
Луси сега обикаляше стаята бавно, възхищавайки се на блестящите джунджурийки. Бийти се опита да скрие разочарованието си.
— Жалко, че не живеете малко по̀ на север. Братовчедка ми Маргарет в Люинфорд е шивачка и винаги има повече работа, отколкото може да свърши. Често наема млади жени като вас.
— Люинфорд? На какво разстояние е оттук?
— На петдесет мили, скъпа. Прекалено далеч, за да се пътува. Особено с малко дете. — Очите ѝ се спряха на Луси и тя се усмихна. — Много е красива, нали? С тази хубава червена коса.
— Прилича на баща си. Той винаги е бил красив. — Когато го произнесе, се запита къде бе отишло чувството ѝ към Хенри. Онези дни, когато един поглед от бледите му очи можеше да накара сърцето ѝ да задумка, бяха останали толкова далеч.
Тя изпи чая си колкото се може по-бързо, нямаща търпение да се прибере вкъщи сега, когато бе разбрала, че Дорис не може да ѝ помогне. Ако Хенри научеше, щеше да си има неприятности. Но Дорис се бе разприказвала надълго и нашироко за съпруга си, как са се срещнали, за трийсет и петте години добър живот, прекаран заедно, за шестте им деца, които живееха в различни места из цяла Австралия. Най-после тя спря, за да предложи още една чаша чай.
— Не, не бива — каза Бийти. — Трябва да се прибера вкъщи.
— Утре непременно елате пак. Или вдругиден. Толкова е приятно човек да има компания.
Бийти се сви.
— Благодаря ви, че ме поканихте. Сигурна съм, че скоро ще се отбия.