Дорис ги изпроводи до вратата и се наведе да каже довиждане на Луси. Бийти загледа с любопитство как Дорис слага ръце около телцето на Луси и опипва рокличката ѝ. Тъкмо се накани да възрази, когато Дорис извади малка стъклена фигурка на мишка.
— Не мисля, че това е твое, малката ми — рече тя мило и се изправи.
Лицето на Бийти пламна от срам.
— Луси! Откраднала си я! Как можа?
Момиченцето изглеждаше объркано.
— Хареса ми.
— Толкова съжалявам. Аз…
— Не мислете за това. Видях я да я скрива под роклята си и си помислих да ѝ дам шанс да я върне обратно. — Дорис изгледа добродушно Луси. — Не бива да вземаш нещата на другите хора. Исус те гледа винаги.
— Кой е Исус?
Бийти обърна Луси.
— Да тръгваме…
— Ако някога имате нужда някой да погледа детето, доведете я. Ще се радвам да е при мен.
Бийти заведе Луси вкъщи, искаше ѝ се да е послушала Хенри и да не се е опитвала да установява контакт с външния свят.
* * *
Изкараха зимата, като горяха боклук в огнището, като запарваха все по-слаб чай, като молеха Били да им позволи да не плащат наем един месец, независимо че това нямаше да ги освободи от дългове. Били винаги с охота удължаваше кредита им и Бийти не знаеше дали е защото не може да си представи колко отчаяно е положението им, или просто е доволен, че ще получи допълнителна лихва върху заемите. Във всеки случай той беше най-добрият приятел на Хенри. Имаше седмици, в които единствената храна, която тя можеше да си позволи, беше овесена каша, хляб, мляко и мед. Забеляза, че дрехите ѝ стават все по-широки около кръста, въпреки че се стараеше Луси да има достатъчно за ядене. Тъй като Хенри имаше работа, не можеха да получават правителствена помощ. Но неговите пари изчезваха още преди да ги е получил, а той не можеше, или не бе в състояние да види надвисващата катастрофа.
Другите бяха дори по-зле: един ден се прибираха с Луси от разходка, когато видя семейството от другата страна на пътя — слаба, със сивкав тен на лицето жена, две плачещи бебета и мъж с покрусено лице — да седят на мръсните си дюшеци край шосето. Изгонени. Мъжът я бе погледнал и бе извикал с дрезгав глас:
— Моля ви… Имате ли нещо, което да ни дадете? Децата ми днес не са яли и нямаме къде да спим. — Бийти беше свела глава. Ако имаше нещо, което да им даде, щеше да го направи. Но не беше държала монета в ръцете си от четири дена.
— Нямаме нищо — извика той след нея. — Съвсем нищо.
Бийти бутна Луси вътре и затвори вратата; сърцето ѝ думкаше в гърдите.
— Какво правеха онези хора там? — попита Луси. — Какво ще правят, когато завали?
Но Бийти не отговори, отвлече вниманието ѝ с игра и се опита да забрави какво е видяла и чула. На следващата сутрин тях ги нямаше.
Зимният студ милостиво се вдигна и Бийти се въздържаше колкото може по-дълго от това да каже на Хенри да спре да пие и да играе хазарт, защото търпението му бе на свършване и ѝ се сопваше за най-малкото нещо. Но когато четвъртият рожден ден на Луси наближи и Бийти взе да се тревожи, че няма да има пари за подарък, или дори за захар и яйца за торта, не можеше повече да сдържа езика си.
Беше дъждовна вечер и звукът от трополенето му по покрива я измъчваше. Таванът в стаята на Луси течеше и постоянното отцеждане на капки в кофата понякога я държеше будна часове наред: Бийти искаше да е напълно сигурна, че е заспала, преди да говори с Хенри. Страхуваше се от скандал. В момента се занимаваше с една мъжка риза, която преправяше за Луси, а Хенри четеше. Обикновено двамата седяха така с часове, без да говорят, дългите разговори между тях отдавна бяха изчезнали.
Бийти стана и надникна в стаята на Луси. Дишането на детето бе дълбоко и равно. Тя затвори вратата и се върна в дневната, заставайки пред Хенри.
Най-накрая той вдигна очи.
— Какво има?
— Обичаш ли дъщеря си? — Нямаше намерение въпросът ѝ да прозвучи като предизвикателство, но силните, спотаени чувства на обида избухнаха.
— Разбира се.
— Смяташ ли, че не заслужава нови обувки? Че не заслужава да е сита? И да яде месо повече от веднъж на две седмици?
Хенри присви очи, зениците му се смалиха до размерите на главичка на топлийка. Той се надигна и стана, и сърцето ѝ замря.
— Какво искаш да кажеш? — попита той.
— Ти си късметлия. Изкарваш пари за прехрана. Но всичко отива за джин и за игра на карти. Ние сме бедни, Хенри.
— Всички са бедни — изсумтя той и отклони поглед.
Бийти си пое дълбоко дъх.
— Ако обичаш дъщеря си, ще спреш да пиеш и да играеш комар.
Реакцията му беше плашещо бърза и оскърбителна: силен шамар по лицето.