— Знай си мястото, жено — изсъска той. После се обърна и се отдалечи, докато очите ѝ се пълнеха с безпомощни сълзи. Не можа да намери глас в себе си, за да извика подире му. Беше я уплашил.
* * *
Когато дойде второто писмо, тя не бе в настроение да го игнорира.
Този път разпозна почерка, без да се налага да чете името на Моли. Усети топлина в гърдите.
Настани Луси на кухненската маса с един стар дървен пъзел и сложи чайник на печката. Поколеба се, преди да изразходи едно пени за газта, за да кипне водата, но след това реши, че си заслужава. След като водата кипна, увери се, че Луси не гледа и задържа плика внимателно в облака от пара, прокарвайки нокти под капака на плика, като през цялото време усещаше пулса в гърлото си. Ако Хенри разбереше…
Лепилото се размекна и Бийти побърза да изключи газта. С треперещи пръсти отвори плика и зачете:
Скъпи Хенри, не мога да ти кажа колко се радвам, че получих писмото ти…
Обхваната от невяра и ярост, Бийти отпусна листа за миг. Значи беше писал на Моли? Беше забранил на Бийти да се свърже дори със собствените си родители, но смяташе за напълно приемливо да пише на съпругата си? Дишането ѝ стана плитко, дробовете ѝ сякаш трепереха.
— Какво има, мамо? — Луси я гледаше, наблюдаваше я с тези спокойни сиви очи.
Бийти се усмихна насилено.
— Нищо, скъпа. Завърши ли пъзела?
— Главата на котката я няма.
— О, миличка. — Бийти се застави да спре да трепери, хвана ръката на Луси и я измъкна нежно от стола. — Защо не отидеш в моята стая и не вземеш една от роклите ми, за да си играеш?
— Да! Мога ли да си сложа твоя гердан с мъниста?
— Само този път.
Луси излезе и Бийти върна вниманието си върху писмото, преглъщайки мъчително, преди да го отвори още веднъж.
Никога не спрях да се питам дали си добре и дали си щастлив. Все още си мой съпруг и винаги ще си такъв, независимо какви глупави решения си взел. Трябва да призная, че ми причини ужасна болка, когато чух, че имаш дете; както знаеш, едно от най-горещите ми желания бе да родя деца. Но не бях благословена. Ако можеш да изпратиш снимка на детето, това ще ми донесе огромна радост и облекчение…
Тигрицата в Бийти изръмжа. Тази жена искаше снимка на Луси? За какво, по дяволите? Тя нямаше права над детето и никога не би могла да има. Бийти първо трябваше да я убие.
След това започна да се чуди. Какво ѝ ставаше на Моли? Как можеше да е толкова мила? Хенри я беше изоставил, бе започнал нов живот на другия край на света, бе взел друга жена за своя съпруга. Къде беше яростта? Къде беше отровната ненавист? Скрита ли беше, или наистина нямаше такава?
Следващите два параграфа се отнасяха за Глазгоу, за времето, за трафика, за възрастната ѝ леля. Финалният параграф преряза сърцето на Бийти.
Заключих от тона на писмото ти, че не възразяваш на идеята да играя отново роля в живота ти. Може би съм глупачка (не млада, красива глупачка като Бийти, боя се, доколкото трийсет и третият ми рожден ден наближава), но когато се съгласих да се омъжа за теб, го виждах като обвързване за цял живот. Нищо не се е променило. Ако искаш да ти изпратя пари за връщане обратно в Глазгоу, с радост ще го направя.
Твоя съпруга,
Моли
Как смееше? Как си позволяваше да изкушава Хенри да избяга с…
Изведнъж си даде сметка, че тя просто правеше това, което Бийти беше направила. Бийти беше изкушила Хенри; знаеше, че е женен. Беше слушала всичките му истории за Моли и за това колко била тъпа, как никога не искала да прави любов, колко старомодно се обличала. А тя не се бе замислила и за миг за Моли.
Искаше ѝ се да накъса писмото на парченца. Вместо това обаче внимателно залепи плика и сложи писмото на полицата. Щеше ли да я напусне Хенри? Сигурно не. Не би оставил Луси. Тя се успокои с тази мисъл за известно време, присъединявайки се към Луси в спалнята за една бурна игра, в която се правеше на взискателна клиентка. Бийти прие ролята на Джийн, бакалията бе отворена за работа. Двете играха и се смяха, после Бийти погледна Луси за миг в огледалото. Лъскавата ѝ червена коса, толкова подобна на тази на Хенри, върна съзнанието ѝ отново към връзката между баща и дъщеря. Осъзнаването я ужаси и кръвта ѝ изстина.
Може би Хенри си мислеше, че може да вземе Луси със себе си?
Изведнъж всеки нерв в тялото ѝ започна да пищи от паника. Ако Хенри си беше втълпил да отведе дъщеря ѝ в Глазгоу със себе си, тя какво можеше да направи?
Излезе от стаята, оставяйки Луси да негодува шумно, взе писмото от полицата и го хвърли в огнището. Гледаше го как се свива и почернява. Думите на Моли, поканата ѝ, сега бяха пепел.