— Какво правиш, мамо?
Бийти се обърна и видя Луси, все още предрешена, на прага.
— Няма значение. — Бийти стана, приближи се до Луси и се наведе, обвивайки ръце около тесните раменца на момиченцето. — Толкова те обичам, миличката ми — каза тя.
Луси, винаги раздразнителна с Бийти, сви рамене:
— Хайде. Трябва да си купя мед и свинско.
Бийти я последва в спалнята, сърцето ѝ биеше до пръсване в гърдите, но тя бе направила правилното нещо.
* * *
Имаше само два начина Хенри да облекчи вината си във връзка с рождения ден на Луси. Или да заеме пари от Били за подарък и торта, или да пие до безпаметство. Стомахът му се сви при тази мисъл — както ставаше всеки ден — и все пак предвкусването на изгарящата течност върху езика му накара сърцето му да спре да бие за момент.
Реши да направи и двете.
Малкото бюро, на което работеше, беше под прозореца на офиса на втория етаж, така че можеше да гледа надолу към тъмната блестяща повърхност на река Деруент. Но той рядко имаше възможност да ѝ се възхищава. Били не го оставяше без работа и за миг, не го оставяше да забрави количеството пари, които му бе дал назаем, както и благосклонността му, с които той вече бе злоупотребил. Хенри усещаше как бремето на този дълг лежи върху сърцето му.
Въпреки това стана и отиде в офиса на Били. Вратата винаги беше отворена. Били работеше здраво, независимо какво казваха за него, и беше добър работодател. Прекалено добър.
Хенри почука. Били вдигна поглед и му направи знак да влезе.
— Как мога да помогна?
Хенри заговори направо:
— Днес е рожденият ден на Луси, а аз няма да получа пари до петък.
— Искаш аванс от надницата си?
— Да. — Хенри забеляза декантера за бренди в ъгъла на бюрото на Били.
Били кимна.
— Давай. Налей едно и на мен.
Хенри направи каквото му казаха.
— Подходящо е за това време на деня — засмя се Били, вдигайки чашата си.
Хенри преглътна брендито. Затвори очи за миг, когато по гърдите му се разля топлина.
— Колко ти трябват? — попита Били.
— Пет шилинга?
Били бръкна в джоба си и извади монетите, подреждайки ги на масата.
— Хайде, вземай ги тогава.
Хенри ги събра с шепа, облиза устните си. Последва дълга тишина.
Били се пресегна за брендито и му наля още една чаша.
— Чувствам се отговорен за теб, човече. Винаги си бил победител в Глазгоу. Знаеше добре кога да спреш. Не знам какво се случи, но лошият късмет те застигна, когато избра онова младо девойче пред съпругата си. Моли те държеше в правия път. С Бийти профукваш всичко.
Монетите се стоплиха в дланта му. Не можеше да ги върне обратно, не сега. Беше рожденият ден на момиченцето му. Обещаваше ѝ подарък от седмици. Можеше ли да понесе да види разочарованото ѝ личице тази вечер? По-скоро щеше да ослепее.
— Просто вземи парите, Хенри — каза Били.
— Удръж си ги от следващата ми печалба на карти.
Били се усмихна горчиво.
— Не печелиш достатъчно често, че това да е сигурно обещание, човече. Но няма значение. Просто ги вземи. Приеми го като бонус за рождения ден.
Хенри благодари на Били надълго и нашироко, мразейки се, че звучи толкова признателно. Толкова мекушаво.
След работа отиде в града. Не можеше да отиде в бакалията за подарък, тъй като им дължеше пари и щяха да искат първо да им ги плати. Докато вървеше, главата му се проясни. Какво потискащо място бе станал центърът на града, с мрачни, отчаяни хора, събрали се да молят за работа или за пари, или просто да са близо до други мрачни, отчаяни хора, с надеждата да не се чувстват толкова зле. Хенри беше горд, че има истинска работа. Бийти се оплакваше постоянно, но нямаше представа колко са по-добре от всички тези унизени хора, чиито хлътнали очи го следваха, докато ги отминаваше. Влизаше и излизаше от магазините, изхарчвайки спечеленото. Купи една кукла с китайски крака и присадена коса, както и торта, спря за едно бързо питие с останалите пари и тогава се върна вкъщи. Портата остърга плочника, когато я отвори, и Луси се появи на прага миг по-късно с къса памучна рокличка, която майка ѝ бе измайсторила от една от старите ризи на Хенри. Това беше най-доброто, което Бийти можеше да измисли като подарък за рождения ден.
— Татко, татко! — извика Луси, като хвана крака му и го прегърна пламенно. — Донесе ли ми подаръка?
— Вътре, скъпа. Дай ми възможност да си поема дъх.
Бийти беше вътре, пред газовата печка, бъркаше рядка супа. Тя едва го погледна. Беше му ядосана. Винаги му беше ядосана.
— Я да видим сега — каза той и взе Луси в скута си. — Била ли си добро момиче?
— Да.
— Ще попитам майка ти. Била ли е добро момиче днес, майко?
Бийти се усмихна и докосна косичката на детето.
— Най-доброто.
Хенри посочи пакетите на масата.
— Кой да отворим първо?
Луси посочи една квадратна кутия, малките ѝ пръстчета потрепваха от вълнение. Хенри я разопакова и вдигна капака. Луси изписка:
— Торта! Мамо, торта!
Бийти погледна и очите ѝ се разшириха.
— Колко струва това нещо?
Хенри не отговори. Сложи другия пакет в ръцете на Луси и загледа с радост как тя вдига връвчицата, измъква отвътре кафява хартия и открива в нея куклата. Вместо да изпищи, Луси напълно занемя.
— Харесва ли ти, миличка?
Луси докосна копринената коса на куклата почтително.
— Ще я обичам вечно — каза тя.
— Хенри — започна Бийти разтревожено.
Хенри ѝ изшътка с раздразнено махване на ръката.
— Ти искаше детето да има торта и подарък. Не се оплаквай сега.
— Но…
Хенри бързо избута стола си назад. Не можеше да издържи да е в една и съща стая с нея, докато Бийти го гледаше неодобрително.
— Извикай ни, когато вечерята е готова.
— Може ли да вечеряме торта? — попита Луси.
— Не — бързо произнесе Бийти, сякаш се опасяваше, че той може да каже „да“. — Първо вечерята, после тортата.
Хенри дръпна момиченцето за свободната ръчичка. Другата се бе обвила собственически около кръста на куклата. В дневната момиченцето потъна в игра. Хенри седеше в стола си и я гледаше. Тя говореше на куклата, дълги монолози, прекъсвани от време на време, за да отговори куклата.
— Как ще я кръстиш? — попита той.
— На теб как ти е името? Когато не си татко?
— Хенри.
— Тогава ще я кръстя Хенри.
— Хенри е мъжко име. Какво ще кажеш за Хенриета?
— О, да. Харесва ми! На теб харесва ли ти, Хенриета? — Поредно мълчание. — Добре, тогава е решено.
Луси внимателно сложи куклата да легне върху износения диван, после допря пръсти до устните ѝ.
— Тихо сега, татко. Хенриета ще спи.
— Няма да вдигам шум — прошепна той.
Тя се изкатери в скута му и обви ръце около врата му. Лицето ѝ беше съвсем близо до неговото, дъхът ѝ миришеше на мляко и на сладко.
— Обичам те, татко.
— И аз те обичам, миличка.
— Обичам и мама.
Той замълча.
— Но теб обичам повече — продължи тя.
Хенри се опита да не се усмихва.
— Майка ти е добра жена.
— Понякога е тъжна.
— Така ли?
— Вчера беше тъжна. Дойде едно писмо и тя стана толкова тъжна, толкова тъжна, толкова тъжна. Не заплака, но съм съвсем сигурна. След това двете с нея играхме на магазинерка и купувачка известно време, след което тя се върна в дневната и изгори писмото в печката. Макар че зимата свърши.
Хенри усети, че се напряга. Беше изгорила писмо? Защо? Какво писмо? Какво се опитваше да скрие от него? Но след това си спомни пиянското послание до Моли, което беше изпратил преди седмици. Дали беше отговорила?
— Татко! — Луси го гледаше с ясните си сиви очи. Осъзнаваше ли тя каква власт има върху сърцето му?
— Миличката ми — каза той, целувайки я нежно по бузките. — Не се тревожи за мама. Когато си легнем тази вечер, ще говоря с нея и ще се опитам да я развеселя.