— Да.
— Ще попитам майка ти. Била ли е добро момиче днес, майко?
Бийти се усмихна и докосна косичката на детето.
— Най-доброто.
Хенри посочи пакетите на масата.
— Кой да отворим първо?
Луси посочи една квадратна кутия, малките ѝ пръстчета потрепваха от вълнение. Хенри я разопакова и вдигна капака. Луси изписка:
— Торта! Мамо, торта!
Бийти погледна и очите ѝ се разшириха.
— Колко струва това нещо?
Хенри не отговори. Сложи другия пакет в ръцете на Луси и загледа с радост как тя вдига връвчицата, измъква отвътре кафява хартия и открива в нея куклата. Вместо да изпищи, Луси напълно занемя.
— Харесва ли ти, миличка?
Луси докосна копринената коса на куклата почтително.
— Ще я обичам вечно — каза тя.
— Хенри — започна Бийти разтревожено.
Хенри ѝ изшътка с раздразнено махване на ръката.
— Ти искаше детето да има торта и подарък. Не се оплаквай сега.
— Но…
Хенри бързо избута стола си назад. Не можеше да издържи да е в една и съща стая с нея, докато Бийти го гледаше неодобрително.
— Извикай ни, когато вечерята е готова.
— Може ли да вечеряме торта? — попита Луси.
— Не — бързо произнесе Бийти, сякаш се опасяваше, че той може да каже „да“. — Първо вечерята, после тортата.
Хенри дръпна момиченцето за свободната ръчичка. Другата се бе обвила собственически около кръста на куклата. В дневната момиченцето потъна в игра. Хенри седеше в стола си и я гледаше. Тя говореше на куклата, дълги монолози, прекъсвани от време на време, за да отговори куклата.
— Как ще я кръстиш? — попита той.
— На теб как ти е името? Когато не си татко?
— Хенри.
— Тогава ще я кръстя Хенри.
— Хенри е мъжко име. Какво ще кажеш за Хенриета?
— О, да. Харесва ми! На теб харесва ли ти, Хенриета? — Поредно мълчание. — Добре, тогава е решено.
Луси внимателно сложи куклата да легне върху износения диван, после допря пръсти до устните ѝ.
— Тихо сега, татко. Хенриета ще спи.
— Няма да вдигам шум — прошепна той.
Тя се изкатери в скута му и обви ръце около врата му. Лицето ѝ беше съвсем близо до неговото, дъхът ѝ миришеше на мляко и на сладко.
— Обичам те, татко.
— И аз те обичам, миличка.
— Обичам и мама.
Той замълча.
— Но теб обичам повече — продължи тя.
Хенри се опита да не се усмихва.
— Майка ти е добра жена.
— Понякога е тъжна.
— Така ли?
— Вчера беше тъжна. Дойде едно писмо и тя стана толкова тъжна, толкова тъжна, толкова тъжна. Не заплака, но съм съвсем сигурна. След това двете с нея играхме на магазинерка и купувачка известно време, след което тя се върна в дневната и изгори писмото в печката. Макар че зимата свърши.
Хенри усети, че се напряга. Беше изгорила писмо? Защо? Какво писмо? Какво се опитваше да скрие от него? Но след това си спомни пиянското послание до Моли, което беше изпратил преди седмици. Дали беше отговорила?
— Татко! — Луси го гледаше с ясните си сиви очи. Осъзнаваше ли тя каква власт има върху сърцето му?
— Миличката ми — каза той, целувайки я нежно по бузките. — Не се тревожи за мама. Когато си легнем тази вечер, ще говоря с нея и ще се опитам да я развеселя.
* * *
Бийти излезе от спалнята на Луси. Детето бе толкова възбудено от тортата и куклата, че се наложи Бийти да изпее дузина песни, преди да се успокои достатъчно и да заспи. Доволна от една страна, че рожденият ден е минал толкова щастливо, тя едновременно с това усещаше как товарът на тревогата отново се събира в гърдите ѝ. Как бе успял Хенри да си позволи такъв разкош? И след колко време трябваше да платят за него?
Напоследък се пазеше от него. Страхуваше се, че може да я удари отново. Но трябваше да разбере откъде са парите и колко дължат в момента. Затвори вратата на Луси и прекоси дневната. Хенри не беше в стола си. Беше се облегнал на полицата, отпуснал глава върху ръцете си. И гледаше незапаления огън.
Изчака го, да я забележи, че е там. Мина дълго време.
След което той вдигна поглед.
— Какво писмо си изгорила?
Въпросът беше неочакван, ужасяващ. Адреналинът прониза сърцето ѝ. Очите ѝ се отместиха към камината. Как беше разбрал?
— Луси ми каза — произнесе той, прочитайки изражението ѝ. — Поне не го отричаш. Може би не си достатъчно умна, за да лъжеш. — Думите му бяха язвителни. Той се изправи и отиде до нея. Краката ѝ сякаш бяха пуснали корени в пода. Намираше се толкова близко до нея, че можеше да подуши леко киселата му пот, брендито в дъха му. Лицето му беше зачервено, наболата му червена брада блестеше на светлината на лампата. Наистина ли го бе намирала за привлекателен? Какво се бе случило с тези чувства на пламенна любов? Тя остана неподвижна, стегната пред удара, който очакваше да последва.