— От кого беше писмото? — попита той с нисък шепот, изпълнен със заплаха.
Дали този път беше достатъчно умна, за да излъже? Не. Защото ако Моли му пишеше пак, питайки защо не ѝ е отговорил, щеше да я хване.
— От Моли — отвърна тя колкото се може по-ясно.
Очите му се присвиха.
— Прочете ли го първо?
— Да.
— Какво пишеше в него?
Бийти стисна устни и поклати глава. Усещаше, че дланите му се свиват в юмруци. Дишането ѝ се учести, всеки мускул и нерв в тялото ѝ се напрегнаха.
Този път той изрева:
— Какво пишеше в него? — От устните му се разлетяха слюнки, минаха покрай ухото ѝ.
Бийти отстъпи назад, вдигнала ръце пред лицето си.
— Не ме удряй — изхълца тя.
Очите на Хенри се разшириха. Изненада ли беше това? Бийти не можа да разчете изражението му. След това го видя как се стегна и възвърна контрола над тялото си, отпусна ръце и отстъпи от нея. Искаше да я удари: беше съвсем ясно. Но явно взе решение да не го прави. По някаква причина това ѝ се стори още по-ужасяващо от един шамар.
Гласът му беше леден.
— Няма ли да ми кажеш какво пишеше в писмото?
Тя отново поклати глава.
Хенри се отдалечи.
— Къде отиваш?
Той не отговори. Взе си шапката и сакото от закачалката на вратата и я затръшна след себе си.
* * *
Бийти почти не спа. Напрегната от очакване Хенри да се върне, тя изпадна в състояние на полусън, като се стряскаше през цялата нощ. Всеки път, когато се събудеше, проверяваше леглото до себе си. Празно. Напрегна слух да долови звуци от присъствието му в къщата. Не се чуваше нищо. Още не се беше прибрал. Тя дръпна тънките завивки върху себе си и се опита да заспи пак. Но съзнанието ѝ се връщаше отново и отново.
Той щеше да пише на Моли отново, разбира се, че щеше. Може би този път щеше да ѝ телеграфира. И веднага щом разбереше какво му предлага, щеше да поиска да замине за Глазгоу и да вземе Луси. Както и да го мислеше, откъдето и да го погледнеше, тя стигаше все до същото заключение. Каква причина имаше той да остава тук? Явно вече не я обичаше. Нямаше пари. Мразеше работата си. Животът му беше пълна мизерия. Ако някой ѝ предложеше на нея да се върне в Глазгоу, да се погрижи за финансите ѝ, тя нямаше да има търпение да тръгне. Може би беше параноична и не мислеше трезво, но изглеждаше прекалено рисковано да не вярва, че той ще тръгне. И какво щеше да стане с нея тогава?
В съзнанието ѝ започна да се оформя идея, идея, която не ѝ се искаше да признае. Хенри го нямаше. Сигурно спеше на кушетката на Били, после щеше да е на работа през целия ден. Щяха да минат часове, преди да се върне. Разполагаше с много време, за да се махне.
Защото колкото и да казваше, че обича дъщеря си, той беше жесток към нея. Харчеше парите им, преди да ги е изкарал, оставяше Луси без най-необходимото всеки ден, като в същото време ѝ купуваше абсурдни подаръци. И колко време щеше да мине, преди да го ядоса достатъчно, че да я удари, точно както беше ударил Бийти? Когато беше пиян, не можеше да се контролира. Изпълни я справедливо възмущение. Ето защо най-доброто нещо, което можеше да направи за момиченцето си, беше да го отдели от баща му. Макар и то да го обожаваше безмерно.
Бийти знаеше, че това щеше да е почти невъзможно. Но само почти. Тя си спомни съвета, който Кора ѝ беше дала: „На света има два типа жени, Бийти — такива, които правят нещата, и такива, на които им правят неща“. Беше ли я послушала? Не. Кора се бе опитала да я предупреди за Хенри, но тя бе решила да бъде погрешният тип жена: да позволи да ѝ правят неща.
Зачака да се съмне, задремваше и се будеше от обърканите сънища. Нямаше търпение слънцето да изгрее, за да може да отиде до съседката и да попита Дорис за братовчедка ѝ, шивачката, за възможност за нов живот някъде, където Хенри не би я намерил.
По време на закуската Луси беше раздразнителна и капризна, искаше торта вместо рядка овесена каша. Бийти ѝ даде, прекалено уморена и разсеяна, за да настоява. На Луси ѝ липсваше баща ѝ, сякаш усещаше, че не е бил вкъщи през цялата нощ, и се чувстваше нервна от отсъствието му. Начинанието щеше да бъде трудно.
Точно когато разчистваше масата, Бийти чу ритмичните удари на тупалката на Дорис, която тупаше килими на предната си веранда. Като пусна приборите в мивката, тя обърса ръце в престилката си и забърза да отвори вратата.
— Дорис? — Ето, беше привела плана си в действие.
Дорис вдигна очи с любопитство. Те не се бяха срещали от деня, в който Луси се опита да открадне онази стъклена фигурка от Дорис.