— Да, скъпа?
Бийти прочисти гърлото си, опита се да запази гласа си спокоен.
— Бихте ли… дошли на чаша чай?
Дорис се усмихна.
— С удоволствие. Имам още малко работа…
— Не, моля ви — каза Бийти. — Съжалявам. Не мога да чакам.
Възрастната жена кимна веднъж, преметна килима през дървения лост и тръгна по пътеката. Сърцето на Бийти биеше силно, докато пропускаше Дорис вътре, и ѝ се искаше да се успокои. Това беше само първата стъпка. Днес трябваше да премине през много повече неща.
— Заповядайте в кухнята — каза Бийти. — Боя се, че още не съм разчистила след закуска. — Тя измъкна Луси от стола ѝ и я изпрати да си играе с Хенриета в стаята ѝ. Когато останаха сами, Бийти сложи чайника на печката.
— Наред ли е всичко, скъпа? — попита Дорис предпазливо, без да бърза да сяда.
— Заповядайте, седнете — покани я Бийти. — Страхувам се, че не разсъждавам нормално тази сутрин.
Дорис седна на масата и се огледа. Бийти се опита да види стаята през нейните очи. Опушените стени, обърнатите щайги наместо столове, беднотията. Собствената кухня на Дорис беше боядисана в зелено, на всяка масичка и рафтче имаше китайски бурканчета: за захар, за брашно, за подправки, ориз, дори за бисквити. Зачуди се дали Дорис осъзнава колко са бедни.
Бийти се зае да прави чай, докато сякаш се гледаше отстрани. Накрая седна с Дорис и ѝ изпрати измъчена усмивка.
— Можете ли да ми помогнете? В беда съм.
— Нямам пари да ви дам — бързо рече възрастната жена.
Бийти поклати глава.
— Не искам пари. Искам да ми кажете за братовчедка ви, шивачката.
— Маргарет? — Лицето на Дорис омекна. — Тя живее далеч оттук.
— Аз искам да съм далеч оттук.
— Разбирам. Съпругът ви знае ли за това?
Бийти преглътна мъчително, после се насили да каже думите, които никога не си бе мислила, че ще каже на някого:
— Той пие и играе хазарт. Има сприхав характер. Забрани ми да се сприятелявам, дори да контактувам с родителите си. Страхувам се, че ще нарани мен и детето.
Дорис кимна и вирна брадичка.
— Тогава ще ви помогна да избягате. Маргарет ще ви приеме и ще ви даде работа срещу наема.
— Ще ни приеме ли? И момиченцето ми също?
— Маргарет е добра християнка и знам, че в момента никой не работи при нея. Има нужда от помощница, но няма много излишни пари. Ще се отнесе към вас с добрина.
По някаква причина думата „добрина“ накара Бийти да избухне в сълзи. Тя отдавна бе свикнала с грубостта.
— Добре — каза Дорис, потупвайки я по ръката. — Хайде, дете. Взехте правилното решение. Когато той види, че ви няма, и че сте взели момиченцето със себе си, ще съзре грешката си и ще стигне до Божието просветление. Тогава може пак да се съберете.
Бийти не каза нищо. Тя вече не искаше Хенри.
— Нали няма да му кажете къде съм?
— Кълна се в честта си. Не бих помогнала на пияница. — Тя потърка ръката на Бийти. — Хайде, опаковайте си нещата. Ще ви дам три пенита, да платите разноските за пощенската кола.
След час Бийти бе готова да тръгне към спирката на пощенската кола за града. В един кашон бе сложила съвсем малко неща: куфарите, с които бяха дошли от Шотландия, отдавна бяха продадени. Тя пъхна в него една снимка на тях тримата — Хенри, Луси и тя самата, — но се запита дали няма да е по-добре, ако Луси забрави за баща си. Бийти нямаше спомени за себе си като четиригодишна; може би щеше да е по-милостиво да не ѝ се напомня за Хенри. Луси, с новата си кукла под мишница, питаше непрекъснато къде отиват, какво ще правят. Бийти ѝ каза да мълчи, каза ѝ, че това е приключение, че ще ѝ обясни всичко, когато тръгнат с пощенската кола.
Дорис чакаше до вратата, очите ѝ внушаваха непрекъснато: „Ти направи правилното нещо“. Бийти се опита да накара крайниците си да се чувстват като стоманени, а не от плът. Тя хвана здраво Луси за ръката, и без да се обръща назад, затвори вратата на къщата зад себе си.
10
Раздрънканата кола се носеше покрай черната вода, преминаваше през малки градчета и ниви. Бяха различно зелени от тези в Шотландия: по-матови, по-светли. Но слънцето бе по-ярко и Бийти си позволи да се ободри малко. Дорис ѝ бе написала инструкции на един лист. Тя трябваше да слезе от пощенската кола в Ню Норфолк и да вземе друга, която щеше да я откара още по̀ на северозапад. Накрая в малък град на име Блай трябваше да изчака старомодна каручка до Люинфорд.
Смениха първата кола без проблеми, но по обяд Луси повърна върху дрехите си. Бийти я преоблече в чиста дрешка от багажа, но миризмата остана и на самата нея започна да ѝ се гади.
Пристигнаха в Блай, намериха мястото, откъдето трябваше да ги вземе каручката, и седнаха да чакат. Бийти носеше сандвичи с мазнина и мед, и двете с Луси си ги поделиха отстрани на пътя.