Бийти беше доволна, че се налага да спрат, макар и за малко. Недоспиването от предишната нощ придаваше на всички събития през деня кошмарни, нереални краски. В съзнанието си тя отново и отново превърташе фразата: „Напуснах Хенри, напуснах Хенри“, но въпреки това продължаваше да ѝ се струва, че не е истина. По каква причина бе избрала несигурността? Въпреки уверенията на Дорис, тя всъщност не знаеше дали Маргарет ще я приеме у дома си. И дали изобщо си е вкъщи. Ами ако бе решила да отиде на гости? Или на почивка?
— Мамо? — Гласът на Луси я откъсна от тревогите.
— Да, скъпа?
Луси се наклони към нея:
— Къде е татко?
— На работа е.
— Днес го нямаше на закуска.
— Не. Татко е… Няма да виждаме татко известно време.
Луси вдигна очи към нея. Слънцето накара червената ѝ коса да заблести.
— Защо не? — Сълзите вече заплашваха да потекат.
Бийти прехвърли въпроса в главата си. Как да обясни ситуацията на едно четиригодишно дете?
— Татко е болен — каза тя. — От такава болест, която е опасна за нас, ако сме близо до него.
— Но аз обичам татко. — Тя вдигна нагоре куклата Хенриета, сякаш да докаже думите си.
— И татко те обича. Само че не може да се грижи за нас точно сега, така че трябва да се махнем и да се грижим сами за себе си.
Луси се разплака не на шега.
— Той ще ни липсва. Знам го.
Накрая Луси се измори да плаче и седна на тревата. Бийти крачеше напред-назад и поглеждаше към пътя за каруцата. Според инструкциите на Дорис трябваше да е тук още преди час. Тя гледаше бележката отново и отново. Да, беше на правилното място, под табелката с името на града, в посока северозапад, на сто ярда от кръчмата. Замисли се да отиде и да попита за каруцата, но се страхуваше, че тя може да дойде в момента, в който се отдалечи. Денят стана прекалено топъл, влажен. Тя се увери, че Луси седи на сянка. В далечината можеше да чуе рекичка, която тичаше по камъните и ѝ се прииска да отиде да я намери и да пие от водата. Но не го направи. Чакаше и чакаше, докато си даде сметка, че е минал още един час и че пощенската кола сигурно няма да дойде. Стомахът ѝ се сви. Ами сега? Какво щеше да прави?
— Хайде, Луси — каза тя, разтърсвайки момиченцето, седнало отчаяно в тревата. — Трябва да отида до онази кръчма и да попитам за пощенската кола.
Луси се изправи и хвана майка си за ръка. Тръгнаха заедно — Бийти хвърляше поглед през рамо отново и отново — и влязоха в хладната кръчма. На бара седяха пет-шест мъже и всички погледнаха, изненадани при вида на жена и дете. Миришеше така, сякаш бирата беше проникнала в дъските на пода.
— Тук не се допускат жени, скъпа — каза барманът любезно.
— Само исках да разбера… Пощенската кола до Люинфорд?
— А, старият Франк. Страшен негодник. Не пътува в бурни дни; смята, че гръмотевиците плашат конете.
— Бурни? — Тя си помисли за времето навън — горещо и ясно.
— Имаме стая отзад, ако трябва да останете тук за през нощта.
— Не, аз… — Тя нямаше пари. Само едно пени за пощенската кола. Но пощенската кола не идваше. — Далече ли е пеша?
Той присви очи, пресмятайки.
— Хм. Към три часа. Малката обаче може да ви забави. Да ви предложа вода?
Бийти пое чашата с благодарност и даде и на Луси да се напие. Изслуша напътствията как да стигне до Люинфорд и оставяйки се на съдбата си, потегли.
След половин час по пътя забеляза на хоризонта да се събират първите тъмни облаци. След още половин час, когато Луси започна да мрънка, че не може да направи и крачка повече, чу първия гръмотевичен тътен.
Сърцето ѝ беше преживяло толкова много за днес — страх, надежда, несигурност, — че едва не се пръсна пред тази нова заплаха. Ето ги — вървят по някакъв черен път по средата на нищото, докато се задава буря. Тя спря за момент и Луси седна с благодарност край пътя. Пот се стичаше под блузата ѝ.
Подслон. Това трябваше да е първият ѝ приоритет. Беше опасно да стоят под дърво по време на буря, така че трябваше да намери къща или барака, или нещо с покрив. Каквото и да е. Тя се обърна в бавен кръг. На изток се виждаха километри гъсти, заплетени шубраци, но на запад имаше широки ливади, оградени с бодлива ограда или високи тополи, между клоните на които прелитаха скорци. Ферми. Фермите означаваха къщи.
— Мамо? Уморена съм.
— Знам, скъпа, знам. — Бийти присви очи към небето. Фронтът на бурята се придвижваше бързо, но още нямаше дъжд или вятър. — Ще отидем до онази ливада и ще проверим дали има къде да си починем.
Луси кимна и стана.