Разбира се, това я накара да гледа и другите мъже около масата и да се опитва да предскаже техните ръце. Невинаги беше лесно, особено с Били Уайлдър, чиито очи бяха на практика черни. Но в мигове на високи залози, когато мъжете се опитваха упорито да запазят лицата си безстрастни, тя почти винаги можеше да познае кога блъфират. Хенри смяташе това за пълни глупости. Беше се опитала да му покаже какво има предвид, но той я свали от скута си и я отдалечи от масата. Беше изгубил играта, задето не послуша съвета ѝ, и беше в отвратително настроение дни наред. Така че сега тя стоеше далеч. Това не беше толкова важно.
Кора ѝ направи знак да се върне; беше научила някаква клюка.
— Представяш ли си как се е пременила Пинелъпи О’Хара?
Бийти насочи вниманието си към Пинелъпи. Носеше обшито с пайети и мъниста горнище от тюл върху копринен комбинезон, копринено цвете на врата и високи токчета. Блестящата рокля беше прекалено тясна за широкия ѝ ханш: съвременната мода беше толкова коравосърдечна към ханша. Пинелъпи нямаше вина. Една добра шивачка можеше да оформи материята така, че жената да изглежда стройна като богиня.
— Боже — каза Кора, — прилича на крава.
— Заради роклята е.
Кора завъртя очи. Но тази вечер Бийти нямаше сърце за острите като бръснач анализи на Кора върху недостатъците на другите. Тя слуша разсеяно известно време, после се върна на бара.
Вечерта продължаваше — звън на чаши и мъжки смях, силен джаз от грамофона и вечният цигарен дим — и тя започна да чувства слабост и да си мечтае да си легне. Само дето не можеше да го каже; Теди Уайлдър обичаше да я нарича „Ранобудницата Бийти“, а след това трябваше да ходи на работа в магазина за дрехи на Камил само след час-два сън. Но тази вечер Бийти се чувстваше на светлинни години от шума и веселието. В собственото си малко мехурче злочестина.
Най-накрая Хенри стана от масата и събра разхвърляната купчина банкноти от по пет паунда. Беше имал добра вечер и за разлика от другите знаеше кога да спре. Полушеговитите подмятания го последваха през стаята. Той спря пред бара, явно несъзнаващ какво говорят приятелите му. Без да се усмихва, протегна ръка към Бийти. Хенри излъчваше сдържана властност, на която никой не можеше да устои. Бийти го обичаше заради това; другите мъже изглеждаха такива шумни глупаци в сравнение с него. Но беше достатъчен само един поглед към ръката му, към силната му китка и чистите му квадратни нокти, за да ѝ напомнят защо в момента е в това положение. Кожата ѝ пламваше само като го погледне.
Той я придърпа към себе си, смъквайки ръка по ханша ѝ, и тя вече знаеше какво иска от нея. Малката стаичка отзад чакаше, с меката си кушетка сред купищата празни щайги и бурета. Както винаги, тя потръпна, когато излезе от топлината на клуба и Хенри ѝ се присмя леко, дъхът му беше горещ в ухото ѝ, явно предполагаше, че тръпките ѝ са от желание. Но в този момент Бийти усети пълната си липса на мъдрост и това срина цялото ѝ настроение.
Ако бе доловил неохотата ѝ, той не го показа. Последната ивица светлина изчезна, когато затвори вратата и я прегърна.
Грубата топлина на неговите дрехи, звукът от дишането му, биенето на сърцето му. Тя се притисна към него, всичките ѝ кости омекнаха от любов. Далеч от очите на приятелите си той бе толкова нежен.
— Милата ми — прошепна в косата ѝ. — Нали знаеш, че те обичам.
— И аз те обичам. — Искаше ѝ се да го казва отново и отново, с по-големи, по-ярки думи.
Положи я нежно на кушетката и започна да надига полата ѝ. Тя се стегна; той се притисна по-силно към нея и тя осъзна колко е глупаво да се сдържа. И без това вече бе прекалено късно. Защо да затваряш вратата, след като конете са избягали, както обичаше да казва баща ѝ.
Баща ѝ. Обля я нова вълна на срам и вина.
— Да, да — прошепна тя. — Разбира се.
* * *
Кожата на Бийти порозовя от горещата вана, докато се обличаше във влажната баня. Беше изминала седмица, но горещите вани не бяха довели до нищо, освен до странни погледи от господин Питърс, съседът им. Тя се върна в апартамента и завари баща си на масата в кухнята, вече седнал пред пишещата си машина. По носа му беше избила тревожна пот въпреки студения въздух. Не можеше да си спомни кога за последен път е виждала баща си спокоен. С всеки изминал ден той се сгърчваше и се смаляваше все повече, както паяк скрива краката си, за да умре. От въжето, опънато под тавана, висеше пране. Майка ѝ още спеше зад завесата, която отделяше дневната от мястото за спане.