— Добро момиче — похвали я Бийти и я поведе към оградата. — А сега ще трябва да легнеш по коремче и да се провреш под нея. Хайде, внимателно. — Бийти повдигна телта, доколкото позволяваше, като гледаше как Луси се плъзга отдолу, така че нито един шип да не закачи дрехата или косата ѝ. — Като змия. Точно така.
Бийти пъхна кашона отдолу след нея, но знаеше, че тя самата няма да може да мине. Затова се опита да раздели двете средни жици и да мине между тях. Докато се провираше, закачи роклята и прасеца си на един от бодлите. Заболя я.
— Мамо, кървиш.
Тя притисна полата към раната и кървенето бързо спря.
— Няма нищо. Хайде. Приближава буря. — Едва изрекла тези думи, се изви вятър.
Изкачиха с труд хълма и оттам Бийти можеше да види безкрайни километри ливади. Зелени хълмове с меки очертания, прекъсвани от големи, плоски скали. Тук-там самотни евкалипти, живи, или мъртви и побелели — домове за врани. Но никакъв чифлик. Всъщност, нямаше крави, нито пък овце. Започна да подозира, че нито фермата е толкова голяма, нито пък е действаща. Но в далечината съзря малка бяла постройка. Барака. Тътенът на гръмотевиците се приближи и над полята падна студен мрак.
Тя взе Луси на ръце и забърза надолу през ливадите, когато закапаха първите едри капки дъжд. Моля те, не позволявай да ни измокри до кости. Когато се приближиха, стана ясно, че половината от покрива на бараката го няма, нямаше и врата. Сърцето ѝ се сви.
Ярка светкавица разцепи небето. Бараката беше единственият им изход.
Стигнаха до нея точно когато дъждът се усили. Дъските на пода бяха изкорубени и на петна, но ако седяха в най-вътрешния ъгъл, нямаше да ги намокри. Бийти взе Луси в скута си и се застави да отпусне мускулите си. Луси още миришеше леко на повръщано. Бурята се премести над тях, влажните пориви на вятъра превърнаха потта върху телата им в лед. Светкавиците и гръмотевиците се застигаха, след което небето се разтвори и отгоре се изля порой. Луси се разплака и започна да вика Хенри. Накрая заплака и Бийти. Тя също плачеше за Хенри, за мъжа, какъвто изглеждаше, че е, но не беше. Плачеше за самотата си, за това, че е изолирана от семейството си, за познатия живот. Плачеше и за дъщеря си, която беше истинска красавица и заслужаваше най-доброто в живота, но беше свършила в бедност и несигурност, зъзнеща в една буря далеч от къщи.
Дъждът не намаляваше. Валя час, че и повече, докато подът на бараката накрая се наводни и те трябваше да се изправят, с пълни с вода обувки, за да не се намокрят. Луси се залепи за полата на Бийти, докато Бийти обмисляше какво да направи. Не можеха да останат тук цяла нощ, беше прекалено мокро. А Люинфорд се намираше на часове път пеша. А ако не искаха, от друга страна, да са навън, да ходят в тъмното, трябваше да тръгнат веднага.
Но как да кажеше на малкото си, изтощете дете, че трябва да върви в дъжда? Затова стоеше, измръзнала, и чакаше някакъв знак. Но знаци нямаше, нямаше нищо, освен тази ужасна реалност и този мъчително труден момент.
— Луси — каза тя, — съжалявам скъпа, но трябва да се върнем обратно до пътя и да продължим да вървим.
— Защо?
— Защото, когато нещата изглеждат много зле, силните хора продължават да вървят.
Луси пристъпи решително и протегна ръка към тази на майка си.
— Добре, мамо.
Бийти я хвана и те тръгнаха в дъжда.
Вървяха миля след миля, дъждът понамаля, но не спря. Кашонът под мишницата ѝ прогизна и хлътна. Луси не се предаваше, движеше енергично малките си крачета и за първи път Бийти усети искрица надежда. Щяха да стигнат Люинфорд — сигурно вече бяха изминали няколко мили — и Маргарет щеше да ги приеме, щяха да започнат нов живот, обикновен живот, без страх. Постепенно дъждът премина в ръмене, и след малко тя осъзна, че е спрял напълно. Ниско на хоризонта през облаците се провря слънчев лъч.
Заобиколиха един завой, сигурно се намираха на половин час от дестинацията си. В този момент Бийти видя.
Пътят беше прекъснат. Издигнатата пътека над реката беше залята. Самата река беше препълнена, понесла тъмна, мътна вода. Бийти спря и Луси се закова зад нея.
Съзнанието ѝ беше празно. Не можеше да се фокусира върху нищо. Какво трябваше да прави сега? Не можеше да се върне или да заобиколи — не знаеше пътя и Луси беше изтощена. Същевременно не можеше просто да стои и да чака водата да спадне. Можеше да започне отново да вали и да ги измокри още повече. Освен това температурите спадаха с настъпването на нощта и щяха да замръзнат до смърт, ако не отидеха скоро някъде на топло и сухо. Прииска ѝ се да заплаче. Да седне на земята, да отпусне глава на коленете си и да се разридае.
— Почакай тук — каза тя на Луси и остави кашона на земята.