Приближи се до издигнатата над реката пътека и забеляза, че в края ѝ са се насъбрали клони и отломки. Това означаваше, че реката не е чак толкова дълбока, все пак. Тя предпазливо стъпи с единия си крак на пътеката. Водата се издигна до глезените ѝ. Направи още една стъпка. Не ставаше по-дълбоко. Бавно, съвсем бавно продължи напред, проверявайки цялото разстояние. Водата беше бърза, но не дълбока. Ако пренесеше Луси през реката, можеше…
В този момент се обърна и видя, че Луси не я чака, а е тръгнала след нея през водата, която покриваше краката ѝ до колене.
— Луси, не! — Тя зацапа обратно, забавена от калта по обувките и бързия порой.
В този момент отломките в края на пътеката се раздвижиха. В началото само се плъзнаха встрани, след което внезапно се откъснаха и се понесоха, изплъзвайки се изпод краката на Луси. Луси се прекатури и бе отнесена от пътеката. Тя се хвана за един нисък клон, увиснал на трийсетина сантиметра над реката.
Бийти изкрещя:
— Луси! Луси! — Гърлото ѝ беше прегракнало. Тя изтича по пътеката над реката към брега, хвърляйки се по очи, като се опитваше да хване ръката на Луси.
Момиченцето извика:
— Татко!
— Хвани ръката ми, скъпа.
Луси се протегна… но не успя да я стигне, макар да ги деляха не повече от десет-двайсет сантиметра.
— Искам татко!
Бийти се доближи още малко, съзнавайки, че ако падне в придошлата река, с тях двете е свършено.
— Моля те, опитай пак, скъпа.
Луси отново протегна ръка, но този път изпусна клона, за който се държеше. Бийти усети за миг докосването на пръстчетата ѝ, след което момиченцето изчезна под водата.
— Не!
Изведнъж се чу плясък, сякаш от нищото. Един мъж от другата страна реката се хвърли във водата. Бийти нямаше представа кой е и откъде се е появил, но видя гладък, гол гръб с цвета на кафе с мляко, да изчезва във водата. Миг по-късно той отново бе на повърхността, като стискаше Луси в ръцете си.
— Луси! — извика Бийти.
— Мамо — прошепна тя уплашено, опитвайки се да се измъкне от ръцете на непознатия.
Поне дишаше.
— Стой при него! Дръж се здраво!
Мъжът се измъкна от водата и остави внимателно Луси на брега. Изправи се и погледна към Бийти с усмивка.
— Ще прекося и ще ви взема.
В очите ѝ избиха сълзи.
— Благодаря ви. Много ви благодаря.
Тя изтича за кашона си, докато непознатият премина, след което я преведе уверено през реката. Тя се втурна към Луси, която се притисна към майка си с благодарност. Момиченцето хлипаше и Бийти го взе, залюля го, вслушвайки се в ударите на собственото си сърце, което постепенно забавяше ритъм и се успокояваше.
Накрая тя върна вниманието си към мъжа. Той отново бе облякъл ризата си, но още не я бе закопчал.
— Никога не бих могла да ви се отблагодаря — каза тя.
Той сви рамене.
— Какво друго трябваше да направя, госпожо? Да гледам момиченцето как потъва?
Тя му се усмихна и подаде ръка.
— Казвам се Бийти. А това е Луси.
Той пое ръката ѝ и я стисна веднъж, след което я пусна. Кожата му беше много топла.
Луси вдигна очи, по миглите ѝ още имаше капки вода.
— А ти как се казваш?
— Чарли — отвърна той.
— Спасихте ни живота — каза Бийти.
— Забелязах ви на триста метра оттук — каза той. — Опитах се да изтичам и да ви предупредя. Видях, че малката ви последва.
Бийти стисна силно ръката на Луси.
— Трябваше да предвидя, че няма да ме послуша. — Тя гледаше Чарли в късната следобедна светлина. Той имаше тъмна, къдрава коса; очите му бяха почти черни. Тя бавно осъзна, че сигурно е абориген; никога не беше виждала такива като него преди. Не можеше да прецени възрастта му: може би беше няколко години по-млад от нея. Имаше момчешки вид с непокорните си къдрици, дългите мигли и гладко избръсната брада. В този миг си даде сметка, че го гледа втренчено и отклони очи.
— Накъде сте тръгнали? — попита той, докато се закопчаваше небрежно.
— Люинфорд. Вървяхме през целия път от Блай. Пощенската кола не дойде.
— Тя не пътува в бурни дни. — Чарли нахлупи шапката на главата си. — Аз тъкмо идвам от Люинфорд — каза той предпазливо. — Приятели ли имате там?
— Да. Не. Отиваме да се срещнем с Маргарет Дей. Братовчедка ѝ каза, че можела да ни приеме у тях.
— Да, госпожа Дей ще ви приеме. Не се тревожете.
— Тя… мила ли е?
Чарли сви рамене.
— Не и към мен. — После се засмя. — Но иначе е мила, да. Искате ли да ви заведа дотам? Да ви пазя?
Бийти всъщност искаше това силно.
— Създаваме ви главоболия.
Той поклати глава.
— Госпожо, цялата сте мокра, момиченцето ви е измръзнало и уплашено. Ако нямате нищо против това, че съм черен, ще ви помогна.