— Черен… Не, разбира се, че нямам нищо против. Вие ѝ спасихте живота. — Бийти се усмихна слабо. — Ще ви бъда благодарна, ако ни придружите.
Чарли се наведе и се усмихна на Луси:
— Искаш ли да се возиш на гърба ми?
Луси се нацупи и тръсна глава. Но Чарли не обърна внимание, вдигна я и я метна на гърба си.
— Хайде.
Луси, доволна, че не се налага да върви, обви ръце около врата му. Бийти взе кашона си отново — дрехите вътре бяха прогизнали — и те тръгнаха. Калта жвакаше в обувките им.
— Трябва да отбележа, че имате очарователен акцент, госпожо.
— Моля ви, наричайте ме Бийти. Аз съм наполовина шотландка.
— Шотландия. Далече е оттук. Вие сте още по-далеч от дома си от мен.
— Вие откъде сте? — Той вървеше много бързо и тя трябваше да подтичва, за да го настигне.
— Аз ли? От Залива. Най-горната част на Австралия. Изминах целия път до долу. След това мога да тръгна на запад. Мога да остана за известно време. Харесва ми меката светлина тук.
— Абориген ли сте? — Не знаеше дали е грубо да го попита, но никога досега не беше виждала човек, който да не е бял.
— Да. Майка ми беше аборигенка. Баща ми бил бял. Само че духнал нанякъде. Стара история.
— Никога ли не сте го виждали?
Той замълча за миг, после каза:
— Стара история. Никога не мисля за това. Нямам родители. Сега съм самичък на света, сам се грижа за себе си. — Тъжно изражение прекоси челото му и тя внезапно си даде сметка, че е по-възрастен от нея. Може би с десет години.
След доста време вървене се появи бяла табела, на която пишеше „Люинфорд“. За първи път този ден тя си позволи да изпита облекчение. Бяха пристигнали. Най-после.
След знака пътят се разклоняваше наляво и Бийти видя редици къщи, сенници на магазини и коли, паркирани на черния път.
— Трябва да тръгнете насам. — Чарли посочи към града. — После първата пряка вляво е улицата на госпожа Дей. Къщата с розите отпред е нейната. — Той се наведе и внимателно остави Луси долу.
— Не можеш ли да ме носиш? — попита Луси. — Уморих се да вървя.
Чарли поклати шава:
— Съжалявам, малката ми. — Той стана и кимна на Бийти: — Съжалявам, госпожо. Вече не съм добре дошъл в Люинфорд. Бях си тръгнал завинаги. Трябва да си занеса багажа обратно до реката и да отида в Блай да си потърся работа.
— Не сте добре дошъл? Какво се е случило?
— Сигурен съм, че ще чуете за това. — Той ѝ се усмихна. — Грижете се за малката. — После помилва Луси по косата. — И ти се грижи за майка си.
— Ще се грижа. Също и за татко. Когато стане по-добре.
Чарли вече се отдалечаваше:
— Браво на теб.
— Довиждане. Благодаря ви — извика Бийти подире му.
Той вдигна ръка за сбогом, но не се обърна.
* * *
Хенри реши, че се нуждае от едно питие, преди да се прибере вкъщи. От едно станаха две, после три… И накрая се стъмни, преди да се върне в къщата, двайсет и четири часа, след като бе излязъл. Надяваше се, че Луси още ще е будна: усещаше липсата ѝ с всеки сантиметър от кожата си. Тя бе единствената причина, поради която изобщо се прибираше. Щеше да се радва да приключи с Бийти, да сложи край на осъдителните ѝ погледи и многострадално изражение, както и пълната ѝ неспособност да върти домакинство без излишни разходи.
Забеляза веднага, че не свети. Или и двете спяха, или Бийти се опитваше да пести от сметката за електричество. Бодна го вина: тази седмица бяха останали толкова малко пари за получаване. Току-виж са им спрели електричеството.
Със замъглено от алкохола съзнание той започна да се мъчи да отключи в тъмното. Накрая влезе и понечи да светне. Голата крушка го обля с жълтата си светлина.
— Бийти! — каза той. Знаеше, че не трябва да говори високо и да буди Луси, но тя бе толкова красива, когато се събудеше. Толкова топла и сънена. Влезе в главната спалня. Вратата беше отворена. На отразената светлина от коридора можеше да види, че леглото е празно. Любопитен, влезе в кухнята. От нея нямаше никаква следа.
Разбира се, сигурно беше заспала до Луси. Промъкна се до детската стая и отвори вратата. Беше празна.
— Луси! — извика. Нотката на страх, която се промъкна в гласа му, го изплаши още повече. Къде беше тя? Да не би някой да я е отвлякъл? Защо Бийти не е била тук, за да я опази? Тръгна, залитайки, от стая в стая, като оставяше всички лампи светнати. Нямаше никаква следа от тях. Излезе в градината, мина покрай пералнята. Ризите му още висяха на телта, призрачни силуети в мрака.
— Луси? Бийти?
— Те заминаха.
Той се обърна, когато чу гласа. Възрастната жена, която живееше в съседната къща до тях, стоеше до задната си врата, явно се беше събудила от виковете му. Не знаеше името ѝ.