Пръстите на Бийти я засърбяха да шие. Харесваше ѝ начина, по който това я успокояваше.
— Имате ли още едни от тези? — попита тя.
Маргарет се усмихна и подритна към нея кошница с различни платове и конци. Бийти си избра едно парче, малко червени конци и игла, и започна да шие. Луси дишаше спокойно в скута ѝ.
— Дорис ми каза, че може да имате работа за мен, така че да мога да си изкарвам за наема.
— Винаги имам работа. Шия и поправям дрехи. Заета съм. Със сигурност можеш да си изкарваш наема, като ми помагаш. Но ще е необходимо да се включиш и в разходите за храна, особено при положение че и малката е с теб. Можеш да кандидатстваш за правителствена помощ, макар че ще трябва да изминеш двайсет мили нагоре по пътя до следващия град, за да го направиш.
Сърцето ѝ се сви.
— Няма ли някаква друга работа в града?
— Може и да има. Аз ще ти дам някакви пари, докато се устроите. — Тя се усмихна. — Не бива да се притесняваш. Тук ще си на сигурно.
Бийти наведе очи и погледна Луси. Осъзна, че плаче.
— Благодаря ви — прошепна тя, макар да не беше сигурна, че Маргарет я чу. След малко се съвзе и отново вдигна поглед. — Мъжът, който ни помогна, който спаси Луси, каза, че не бил добре дошъл в Люинфорд. Напускаше го.
Маргарет присви очи.
— Как се казва?
— Чарли.
— Чарли Харис?
— Не го попитах за фамилията.
— Създава неприятности. Тези мелези стоят с единия крак в нашия свят, с другия — в техния. Трябва да се съберат заедно някъде, далеч от белите, където не им е мястото.
— Какви неприятности? — Бийти си помисли колко внимателен бе мъжът с Луси. Не искаше да съди Маргарет, която се държеше толкова любезно. Но Чарли, с когото се бе запознала, не заслужаваше подобни упреци.
— Той управляваше „Дивото цвете“, овцеферма в другия край на града. Но през цялото време е крадял от шефа си. Е, самият Рафаел Бланчард може да е мошеник, но един черен не би трябвало да краде от бял, това е положението.
— Не мога да не да кажа — осмели се да се намеси Бийти, — че Чарли ми се видя много приятен.
Маргарет изсумтя, игнорирайки темата.
— Дори един спрял часовник показва точното време два пъти дневно. — Тя остави настрана гергефа и впери поглед в Бийти. — Този твой съпруг, възможно ли е да дойде и да поиска да се върнеш обратно?
Бийти реши да бъде честна.
— Той не ми е съпруг. Съпруг е на друга.
Устата на Маргарет се изви сурово надолу и цялата красота изчезна от лицето ѝ.
— И детето е извънбрачно?
— Да. Бях много млада и много глупава.
— Кръстено ли е?
Бийти поклати глава.
— Ще трябва да го уредиш. На Мод стрийт има малка църква. Аз преподавам в неделното им училище. Тя може да идва с мен.
Бийти не знаеше какво да каже.
— Добре. Значи е решено — продължи Маргарет.
Бийти за миг изпита ужас. Какво точно беше решено? Но след това си помисли, че неделното училище и кръщенето не биха навредили. Останаха известно време мълчаливи и най-накрая Бийти каза:
— Съжалявам много, Маргарет, но едва държа очите си отворени.
Маргарет се усмихна, красотата ѝ се върна.
— Бедничката ми, сигурно си изтощена. Остави детето тук за малко, за да ти покажа свободната стая.
Тръгнаха по тесния коридор към пералнята, където дървено стълбище водеше към таванска стая. Миришеше на прах и на лека влага. Маргарет запали лампата. Таванът беше нисък и островръх, по ъглите се беше събрала паяжина. Подът беше покрит със стари вестници. Имаше гардероб и едно легло с тънък дюшек в средата на стаята.
— Не е много — каза Маргарет, — но е покрив над главата.
Бийти се усмихна насила.
— Ще го приема с благодарност.
— Ще ви дам чаршафи.
Бийти се утеши с мисълта, че ще изчисти стаята и ще купи някакви килими за пода. Чаршафите на Маргарет бяха меки и красиви, и тя бе щастлива да сложи Луси между тях, да се сгуши до нея и най-после да заспи.
* * *
През първите няколко седмици бяха непрекъснато заети и се хранеха добре. Маргарет научи Бийти да използва шевната машина и Бийти пое изцяло поправката на дрехите. Имаше две кошници и всеки ден пристигаха още. Никой нямаше пари за нови дрехи, а старите трябваше да се преправят така, че да издържат колкото се може по-дълго. След прекараните в шиене сутрини, следобедите бяха свободни за Луси. Те събраха старите вестници и изтъркаха пода на стаята си, изчистиха паяжините и Луси дори убеди Маргарет да им остави една малка картина — кораб, който се носеше по една река — да виси на стената. Маргарет вземаше Луси веднъж седмично със себе си в неделното училище и Бийти се наслаждаваше на сутрините без нея, използвайки шевната машина да поправи някои от собствените им дрехи. Тя копнееше за едно парче хубав плат, да си ушие нова рокля, но нямаше и пени. Маргарет я подканяше любезно да вземе автобуса до съседния град и да кандидатства за правителствена помощ, но Бийти се съпротивляваше. Беше решена да работи за парите си; бе приключила с периода, в който разчита на другите. Така че питаше във всеки магазин в града, казваше на всички, че си търси работа и се надяваше, че скоро нещо ще се появи.