В началото на четвъртата седмица наистина се появи нещо.
Бийти седеше на дивана и кърпеше чорапи. Луси си играеше с куклите в краката ѝ. Беше първият ден, в който не беше мрънкала, че иска да види баща си. Маргарет беше помогнала — без да я моли — като отговаряше на Луси на въпросите за баща ѝ със строгост: „Когато Бог помогне на баща ти да се оправи, ще му помогне и да те намери“. Луси беше едновременно изпълнена с трепет и ужасена от идеята за Бог; а Бийти беше просто ужасена от идеята, че Хенри ще ги намери.
Маргарет въртеше педала на шевната машина и не чу почукването на вратата. Бийти го чу и стана да отвори.
На прага стоеше жена на средна възраст с огромен бюст. Носеше очила и косата ѝ бе вдигната високо и стегнато на главата.
— Търся Бийти Блексланд.
— Аз съм — отговори Бийти и сърцето ѝ се качи в гърлото. Какво се беше случило? Хенри ли я изпращаше?
— Казвам се Алис. И съм икономка в „Дивото цвете“. Изгубихме една прислужница тази сутрин и чух, че си търсиш работа.
— Така е! — Бийти си напомни да не показва колко е развълнувана. Още не беше получила работата. — Ще влезете ли?
Алис вирна нос.
— Не мисля. Кога можеш да започнеш?
— Утре следобед? Сутрин работя за Маргарет.
— Можеш ли да дойдеш в десет? Имам нужда от помощ за приготвянето на обяда.
Бийти се поколеба, но реши, че може да става по-рано, за да свършва работата си за Маргарет.
— Да, разбира се. Ще дойда в десет.
— Не, не. Ще изпратя колата. Разстоянието е дълго и ще се измориш, преди да си започнала.
Алис се обърна и тръгна отсечено надолу по стъпалата към чакащата кола.
Бийти влезе вътре и обясни положението на Маргарет, която слушаше с предпазливо изражение през цялото време.
— Не надавам много ухо на слуховете — каза Маргарет, — но наистина се чувствам длъжна да те предупредя за „Дивото цвете“.
— Да ме предупредиш?
— Това място е пълно с грешници.
Бийти се опита да не въздъхне с раздразнение. Постоянните приказки на Маргарет за Бог и греха лазеха по нервите ѝ. Тя не беше сигурна дали вярва в Бог; атеизмът на баща ѝ я бе направил скептична. Но ако Бог съществуваше, Бийти бе сигурна, че е много по-добър от Бога, в който Маргарет вярваше.
— Значи Алис е грешница? — попита Бийти, надявайки се, че не е прозвучала нетърпеливо.
— Тези, които си затварят очите пред онова, което става, със сигурност са грешници. — Маргарет се усмихна и докосна ръката на Бийти. — Не искам да те плаша, скъпа, но Рафаел Бланчард, който притежава „Дивото цвете“, не е добър човек и ще е по-добре да стоиш далеч от него, когато можеш.
— Благодаря за съвета — каза Бийти, напомняйки си да е благодарна. — Мога ли да оставя Луси с теб, когато отида на работа?
— Разбира се. Ние си прекарваме добре заедно, нали скъпа?
Луси отвърна като подскочи и прегърна Маргарет. Бийти изпита едновременно облекчение и объркване. Но нямаше право да се оплаква. Имаше дом, имаше какво да яде, човек, който да се грижи за детето ѝ, а сега имаше и работа. С малко собствени пари можеше да купи килим за пода на таванската им стая или нови обувки за Луси. Тя не беше повярвала и за миг, че „Дивото цвете“ е място, пълно с грешници; имаше по-важни неща, от които да се страхува.
* * *
Колата зави в тяхната улица точно в десет. Бийти чакаше нервно отвън пред входната врата, докато Луси наблюдаваше от верандата.
— Ето я, мамо! — извика тя.
— Влизай вътре. И бъди добро момиче заради Маргарет.
— Ще бъда добра заради Исус — каза Луси сериозно.
Бийти ѝ изпрати въздушна целувка и влезе в колата.
Вътре миришеше на бензин и на кожа.
— Добро утро — поздрави тя шофьора, едър мъж с глава, която изглеждаше като изсечена от камък. Той не отвърна. Засегната, тя седна отзад и погледна през прозореца. Градът отминаваше бързо зад стъклата. Тесният черен път се виеше нагоре, разкривайки гледка към околните ливади под слънчевата светлина. Профучаваха над калните локви с плашеща скорост. След двайсет минути завиха между две високи каменни порти и продължиха навътре по дълга алея. На запад имаше малки бараки, конюшни и облицована с дървени летви къщичка. Напред се виждаше чифликът: висок и заплашителен, построен от пясъчник, с големи прозорци, островърхи като прозорци на катедрали и високи комини, които се издигаха над керемидения покрив. На миля отзад се виждаше евкалиптова гора с трепкащи на утринното слънце сиво-зелени листа, но самата градина около къщата си беше в напълно английски стил: рози и магнолии. Колата спря до входната врата и Алис, икономката, забърза надолу да ги посрещне.