— Благодаря — каза Бийти на шофьора, когато слезе.
— Не се затруднявай да говориш на Михаил, той знае всичко на всичко десет английски думи. Хайде, има много работа. Господин Бланчард има гости за обяд.
Бийти влезе бързо и Алис спря за момент в приемната, след което посочи в три посоки:
— Тук, тук и тук… не ти е позволено да влизаш. — След това кимна с глава наляво: — Влизаш и тръгваш право към кухнята. Ще имаш задължения в кухнята и в пералнята. Аз ще се грижа за останалото.
— Да, Алис.
— Ще работиш от десет до шест през деня, с изключение на неделя. Михаил ще те взема и ще те кара до вкъщи. По време на сезона за стригане ще се работи по-дълго, но това няма да е преди пролетта. Засега тук са само господин Бланчард и трима души от персонала — аз, Михаил и Тери, управителя на фермата — макар че господин Бланчард има гости през повечето дни и повечето вечери. — Тя направи физиономия — ти няма да ги виждаш. Дръж си главата наведена и си стой тук.
„Тук“ беше дълга кухня с тапети на цветя и дървени пейки. Имаше вградени шкафове, боядисани в светлосиньо, и голям хладилник, който бръмчеше монотонно. Един висок прозорец в края на стаята пропускаше вътре бяла слънчева светлина. Бийти отиде до него и погледна навън над тополите към портата, после към зелените ливади и хълмове, осеяни с мръсни бели овце.
Алис отвори една врата и посочи надолу към стълбището:
— Пералнята е тук. Ще оставя ключа, така че да не се налага да ме търсиш. Ще занасям долу всичко, което трябва да се изпере. Предимно чаршафи и хавлиени кърпи за гостите. Можеш ли да шиеш?
Бийти кимна.
— Ако забележиш, че нещо се нуждае от поправка, слагаш го настрана и го оставяш за по-спокоен момент. Обикновено между три и пет не е толкова натоварено. Ще ти се плащат двайсет шилинга седмично, но си на еднодневно предизвестие. Ако ме разочароваш, си заминаваш и няма да ти бъде платено за тази седмица.
Двайсет шилинга! Бийти знаеше, че това не е много, но нямаше нищо в портмонето си от седмици, така че ѝ се видяха цяло състояние. Слънцето от прозореца грееше топло върху тялото ѝ и топлината му проникваше чак до сърцето ѝ.
* * *
Луси обичаше да се моли. Винаги се беше молила преди лягане, а майка ѝ я слушаше, но Маргарет ѝ бе показала нов начин да се моли, без да произнася думите на глас. Само между нея и Господ. Така че понякога тя се качваше в стаята си, коленичеше до леглото, облягаше глава на сключените си ръце и се молеше толкова силно за татко, че понякога ребрата я заболяваха — да се оправи и да се върне при тях.
Но той не се връщаше.
Един ден, докато мама беше на работа, Маргарет я намери и я попита какво прави. Луси осъзна, че е плакала и че сигурно Маргарет я е чула. Маргарет се грижеше добре за нея, даваше ѝ да върши дребни неща и ѝ показваше думите в книгите, прегръщаше я, когато беше тъжна. Мама отсъстваше много. Имаше чувството, че мама се смалява във въображението ѝ, а Маргарет става по-голяма. Татко беше най-голям, но тя започна да забравя лицето му, като пъзел с липсващи елементи.
— Моля се — каза Луси. — Но Господ не ми дава, което искам.
— А ти какво искаш? Някакво глупаво коледно лакомство?
Мисълта за Коледа без татко я накара да се разплаче още по-силно.
— Искам си моя татко.
Маргарет влезе и я вдигна на ръце, после я сложи на леглото и я прегърна през кръста. Маргарет имаше красиво лице, много подобно на това, което Луси си представяше, че има Дева Мария.
— Не ми се иска да ти го казвам — започна Маргарет, — но трябва да го знаеш. Ти си невинна, ти си все още свята в божиите очи. Но родителите ти са извършили лоши неща. Загуба на време е да се молиш да се променят. Трябва да се притесняваш за своята собствена душа, не за тяхната.
— Какви лоши неща са извършили? — зяпна Луси и в съзнанието ѝ се събраха сенки. Тя си помисли за Исус на кръста, как умира заради техните грехове. И за тях, че са толкова неблагодарни. Защо никога не беше виждала мама да се моли?
— Ще разбереш, когато пораснеш. Сега не трябва да споменаваш това пред майка си. Господ не иска да го правиш.