Луси кимна.
— Щом не мога да се моля татко да се върне при нас…
— Трябва да се молиш Господ да ти даде сила да спреш да го обичаш, така че това да не нарани никого.
Да спре да обича татко? Луси знаеше, че Господ не може да иска това. Тя реши, че ще продължава да се моли по същия начин. Само че щеше да бъде по-умна и да не плаче, когато го прави.
* * *
През следващите няколко седмици Бийти свикна. Шиеше за Маргарет от пет сутринта до десет, когато целуваше Луси за довиждане и се качваше в колата с Михаил. В неделите, след като Луси се прибереше от неделното училище, Бийти я водеше до магазина за сладолед и те отиваха до реката — сега безобидно поточе — и търсеха костенурки. Бийти не беше срещала новия си работодател — Рафаел Бланчард, въпреки че го опозна чрез дрехите. Фини ризи и копринени халати. Изглеждаше странно да се занимава с бельото на мъж, когото никога не беше срещала, но тя запази тази мисъл за себе си. Правеше, както ѝ бе казано, никога не се разхождаше из къщата, а само в кухнята и пералнята, и позна задоволството от стабилна работа, сигурен дом и пари за храна и обувки. Вярно, не беше животът, за който си бе мечтала, но независимо от това бе добър живот. И тъй като всяка седмица минаваше, без каквато и да е вест от Хенри, тя започна да се чувства сигурна, че наистина е избягала от него.
* * *
Веднага щом спести достатъчно пари за марка и плик, Бийти написа писмо до родителите си в Глазгоу. Всъщност нямаше представа дали биха я приели, или не. Майка ѝ се бе отрекла от нея в онзи последен, ужасен ден, но тя се надяваше, че е минало достатъчно време за прошка. След като пусна писмото се запита дали не трябва да се върне у дома. Но вече не чувстваше Шотландия и Англия като свой дом. Луси беше родена тук и слънцето и широкото небе бяха в душата ѝ. Не беше правилно да я връща в някакъв окаян апартамент в смрадлив град.
Отговорът дойде изненадващо бързо, въпреки че адресът на подателя не беше този на родителите ѝ. Беше на госпожа Питърс, жената, която живееше в съседния апартамент.
Кожата на Бийти настръхна леко и тя забеляза, че пръстите ѝ треперят, докато отваряше плика. Луси тичаше в предната градина, правеше се на пеперуда, а Маргарет метеше верандата и си тананикаше псалм. Михаил щеше да дойде с колата всяка минута, но Бийти искаше времето да застине, всички движения и шумове да спрат, когато се концентрира върху това, което пишеше в писмото.
Въпреки това пред очите ѝ подскачаха само отделни пасажи.
… новите обитатели на апартамента на родителите ви ми предадоха вашето писмо… съжалявам, че трябва да ви съобщя лоши новини… майка ви получи треска и си отиде бързо… благословено бързо, тя не се мъчи… баща ви ходеше като призрак дни наред… падна надолу по стъпалата… не можаха да направят нищо, за да го спасят… сигурна съм, че са си мислели често за вас…
Сълзи закриха думите върху страницата. Бийти потисна надигащия се хлип, решена да не тревожи Луси. Подсмръкна и преглътна сълзите бързо, влезе вътре и скри писмото под възглавницата си. Чу колата на Михаил да спира отвън, властното вряскане на клаксона. Животът продължаваше, животът трябваше да продължи. Стомахът ѝ се сви от жал и тя си спомни Чарли Харис, онова, което беше казал — че е загубил родителите си в миналото. Сега съм съвсем сам, сам се грижа за себе си. Като изтри с длани сълзите си, тя излезе от къщата. Довечера щеше да има време да се наплаче след смяната, като се свие до Луси в леглото.
12
Бийти беше работила в „Дивото цвете“ шест месеца, преди да срещне Рафаел Бланчард. Беше го зърнала веднъж, при пристигането си, когато погледна към горния етаж. Беше видяла профила му на прозореца, но той не я беше видял. Беше ѝ се сторило, че е с тъмна коса, бледи очи и че е млад, но нищо повече. Междувременно Алис слизаше в кухнята всеки ден след обед да хване намаляващата топлина от печката и ѝ разказваше това-онова за Рафаел. Че бил петият син на дребен граф в Англия и бил натоварен да разшири техните бизнес интереси в империята, само че не се интересувал много от бизнес, а още по-малко от овце. Че бил наел управител на фермата, а той самият водел активен социален живот. Тя разбра, че Михаил е момчето за всичко и че ходи с колата три-четири пъти на ден, за да взема хора и да ги връща обратно по домовете им.
Беше чудесна зимна сутрин. Слънцето бе изгряло късно, но сега блестеше ярко, изпращаше златната си светлина към дърветата и ливадите. Когато Бийти дойде на работа, Алис беше в кухнята, седеше на малката маса, обхванала главата си с ръце.