— Не може да бъде!
— Може! Ти не се притеснявай, след днешния ден се връщаш отново тук и в пералнята, а той ще те забрави бързо. Има си достатъчно други хубави момичета, с които да се занимава. Михаил ги води тук вечер. Хайде да пийнем чай. Умирам за чай.
Бийти направи чая и седна с Алис. Силен, горещ чай. Тя погледна през прозореца към хълмистите ливади и далечното бледо небе, и си помисли за Хенри, за момичетата в „Моркъм хаус“, за отношенията между мъжете и жените. Да остави Хенри ѝ бе коствало много усилия и тя бе горда от себе си, но това не беше изтрило напълно чувството за уязвимост, дълбокото ѝ убеждение, че тя беше просто жертва, която чака някой да се възползва от нея. Помисли си за гладния поглед, с който я бе погледнал Рафаел; може би в нея имаше нещо, което го караше да си мисли, че може да се държи така. Реши, че когато се върне в трапезарията, няма да се усмихва угоднически. Щеше да вирне високо брадичка и да му покаже, че не е глупава играчка, с която може да си играе.
Така и направи. Вървеше изправена, с вдигната глава.
Рафаел, който изглежда очакваше връщането ѝ, прекъсна разговора си по средата.
— А, тя се върна. Можеш ли да повярваш, Лео, че Алис я е държала скрита през цялото време под стълбището? Истинска красавица, не е ли така?
Беше минало много време, откакто някой бе казвал, че е красива. Тя не се беше променила много — все още бе дребна и слаба, тъмната ѝ коса продължаваше да отказва да се покорява, и тя предполагаше, че някакъв намек за уморена предпазливост в нея отблъсква погледите на мъжете. Другият джентълмен прояви благоприличието да прозвучи смутено:
— Всяка жена е красива, ако има грация и състрадание — промърмори той.
— Бийти, това е Лео Сампсън, адвокатът ми.
Бийти кимна на адвоката и му се усмихна признателно.
— Защо не седнеш за малко с нас, момиче? Можем да оставим бизнес разговорите за след хранене. Разкажи ни за себе си. Долавям шотландски акцент.
Бийти разчисти купите от супата и, без да среща очите му, каза:
— Благодаря за любезното предложение, но Алис ме помоли да се върна в кухнята.
— Алис! Тя ми е подчинена. Както и ти. — В гласа му се появи студена нотка. — Не забравяй кой ти плаща надницата.
— Не го забравям, сър, и съм много благодарна. — Тя направи всичко възможно гласът ѝ да прозвучи уверено; опита се да си представи какво би направила Маргарет при такива обстоятелства. — Но тъй като Бог е бил достатъчно добър да ми даде тази работа, по-добре ще е да покажа благодарността си като продължавам да я върша. — Сега тя прозвуча прекалено благочестиво, за да бъде съблазнена.
Рафаел замълча — макар да го усети, че е ядосан — и тя се измъкна бързо от стаята с туптящо сърце, но доволна, че може да се върне към живота си в кухнята и никога повече да не го види.
* * *
На следващия ден, в събота, Михаил не дойде с колата в десет, както правеше винаги. Бийти изчака половин час, докато Луси подскачаше около нея и я питаше непрекъснато дали днес ще работи.
— Не знам — отвърна Бийти. — Би трябвало.
Беше прекалено студено да чака навън, затова реши, че ще чуе Михаил, когато пристигне, и дръпна Луси в къщата.
Маргарет вдигна поглед.
— Няма ли я колата?
— Не. — Сърцето ѝ трепереше. Сигурно беше изгубила работата си. Рафаел Бланчард се беше обидил от отказа ѝ да седне с него. Опитвайки се да бъде силна и недосегаема, се бе държала само снизходително и грубо. Тя се отпусна на дивана.
— Не се тревожи — каза Маргарет. — По-добре е да си далеч от онова място.
Бийти си помисли да отиде до пощата и да се обади по телефона на Алис, но не искаше да харчи; имаше някакви спестявания и не искаше да започне да ги пилее отсега. Все пак не искаше да се откаже да се надява, че колата ще пристигне. Че Михаил е бил задържан някъде или че има някакъв проблем с двигателя. Но когато пладне дойде и отмина, когато следобедът захладня, когато цветовете на залеза обагриха небето, Бийти беше принудена да признае, че е изгубила работата си. Тя седеше напрегнато в стола си, докато Луси се опитваше да я извади от мрачните мисли. Но не можа да се усмихне на детето дори престорено.
Маргарет тъкмо казваше, че огънят трябва да се запали рано, когато отвън се чу клаксон. Бийти изтича до вратата. Михаил чакаше. Само че беше пет следобед: времето, когато обикновено свършваше работа. Любопитна, тя отиде до колата и отвори вратата.
— Какво е станало? — попита тя Михаил.
— Идваш — каза той.
— Защо толкова късно?
Той поклати глава. Или не знаеше отговора, или не разбираше какво го пита. Тя погледна през рамо към Маргарет и Луси на верандата.