— Рано си започнал?
Той вдигна очи и се усмихна леко.
— Мога да кажа същото за теб — произнесе той с чистия си английски акцент. Шотландският акцент на майка ѝ бе по-плътен от мъглата на Глазгоу, а този на Бийти се намираше някъде по средата между двата. — Снощи се върна късно от ресторанта, а ето че вече си станала отново за работа.
Бийти работеше в бутика на Камил на Сокихол стрийт. Или поне работеше през последните три седмици. Преди това беше работила в секцията за рокли на Поли, отдел в магазина, където клиентите бяха далеч не толкова взискателни, но и дрехите бяха далеч по-малко хубави. Последните моди от континента идваха при Камил и най-богатите жени в Глазгоу купуваха оттук: съпругите и дъщерите на корабните магнати и железопътни инвеститори. Бийти редовно гледаше как изхарчват по петдесет, че и повече паунда за една рокля без да мигнат, докато тя отнася вкъщи четири шилинга седмично.
— Не бива повече да работиш на две места — каза той като наведе глава и намести очилата си. — Сигурен съм, че това скоро ще свърши.
— Нямам нищо против. — Стегна я вина. Баща ѝ щеше да се ужаси, ако знаеше, че работи в клуба, разчитайки на бакшишите на мъже, които я намират красива, или на няколкото паунда, които Хенри ѝ пъхваше, когато имаше добра печалба вечерта. Баща ѝ я мислеше за почтено момиче с непокътната девственост.
Той се върна към работата си. Чук, чук, чук… Гледайки го, с ясно изразена върху челото му тревога, Бийти усети, че сърцето ѝ се свива. Всичко беше толкова различно само преди година. Баща ѝ беше професор по естествена история в Бекъм колидж в Лондон. Вярно, не бяха богати, но бяха достатъчно щастливи, живееха в спретнат апартамент в колежа със слънце, което огряваше прозорците следобед. Животът в Лондон беше вълнуващ за Бийти, след като беше израснала в малкото сателитно градче Беруик на Туид, с малката градина, за която майка ѝ се грижеше толкова усърдно. Но баща ѝ беше откровен атеист — въпреки категоричните шотландски протестантски възражения на майка ѝ — и новият декан, католик, бързо беше развил непоносимост към него. В рамките на два месеца той загуби работата си, а с нея и апартамента.
Тъкмо когато се канеше да мине през завесата, да сгъне леглото си и да намери обувките си, баща ѝ каза:
— Грижи се за себе си, Бийти, скъпа моя.
Тя спря. Баща ѝ никога не бе показвал истинска привързаност и тези две думи — скъпа моя — направо я хванаха за сърцето. Тя се върна до масата, седна срещу него и го загледа как пише. Беше наследила тъмната му коса и сините очи, но слава богу, не и характерния нос и прекалено тънките устни. В този момент ѝ се стори такъв, какъвто изглеждаше винаги: непознат, някой, когото познаваше и същевременно изобщо не познаваше. Липсата на пари ги беше довела от Лондон в Глазгоу, където бабата на Бийти по майчина линия с наслада се съжали над тях. Все още никой не бе предложил преподавателска работа на баща ѝ, а той отказваше да приеме друга. Беше се хванал за идеята, че интелектът му ще възтържествува. Така че работеше върху книгата си, убеден, че когато я завърши, ще се намери издател, който да я издаде и някой университет — някъде по света — ще го назначи. Баба ѝ смяташе, че това са глупости. Дори да не беше съгласна, майка ѝ не даде да се разбере.
Баща ѝ усети погледа ѝ и вдигна очи въпросително.
— Бийти?
— Татко, обичаш ли ме? — Откъде дойдоха тези думи изведнъж? Не беше разбрала как ги произнася.
— Ами… аз… — Объркан, той свали очилата си и започна да търка стъклата енергично в ризата си. — Да, Бийти.
— Независимо от това какво правя? Винаги ли ще ме обичаш? — Сърцето ѝ ускори, тласкано от примитивен страх, че той може да прочете мислите ѝ.
— Както един баща трябва да обича.
Тя се изправи, помисли си да докосне китката му леко, след това бързо се отказа.
— Не съм уморена — побърза да излъже. — Добре съм.
Той не вдигна очи.
— Добро момиче. А сега да продължа да работя. Тази книга няма да се напише сама.
Звукът на пишещата машина я изпрати до спалнята, където намери обувките си и ги закопча. Майка ѝ сумтеше тихо и Бийти изпита облекчение, когато видя лицето ѝ толкова спокойно. От дълго време не беше виждала майка си да изглежда другояче, освен уморена и разтревожена. За стената беше забодена кройката за рокля, по която Бийти работеше. Кафявата хартия висеше, прикрепена за кабарчета: нямаше сърце да се занимава с нея, откакто беше открила, че е бременна. Защо да си шие рокля, която дълго няма да ѝ става?