Но една сутрин тя изглеждаше много по-развълнувана от друг път.
Беше неделя, след църква, но Маргарет не седна нито да шие, нито да чете на Луси. Вместо това крачеше напред-назад между дневната и верандата и си тананикаше глухо.
— Да не би да очакваш някого? — попита Бийти.
— Може би — отвърна Маргарет, поглеждайки към Луси. Луси вдигна очи към нея и ѝ се усмихна, и Бийти усети определено, че двете криеха нещо от нея. Мускулите ѝ изтръпнаха от безпокойство. Но беше изморена от късното си прибиране снощи и бързо се разсея. Двете с Луси се заеха да редят заедно пъзел на масата в дневната и тя търсеше сини елементи.
Отвън се чу спиране на кола. Бийти се изправи.
— Дали е Михаил? Много е подранил.
— Не, не. — Маргарет я побутна да се върне на стола си. — Сигурна съм, че не е шофьорът ти. Ще отида да видя.
Маргарет изчезна отвън. Бийти обърна очи към Луси, която се взираше в нея.
— Какво има? — попита Бийти.
— Аз наистина те обичам, мамо.
— И аз те обичам. — Бийти поглади косицата ѝ. — Защо изглеждаш толкова изплашена?
— Само че обичам и него.
За един невинен миг тя си помисли, че Луси говори за Господ или Исус. Но после чу гласовете отвън и кръвта замръзна във вените ѝ.
Хенри!
Тя се надигна от стола и изтича към вратата. Трябваше да го спре, преди Луси да го е видяла. Маргарет го водеше по пътеката и му се усмихваше. Усмихваше се! Как смееше? Как смееше да организира това посещение без знанието на Бийти? Не трябваше да ѝ се доверява, не трябваше да ѝ казва, че братовчедка ѝ живее в съседната къща до Хенри. Трябваше да си излезе от къщата на Маргарет преди месеци. Всички тези мисли препускаха в главата ѝ, докато бързаше надолу по пътеката, блокирайки пътя им.
— Не! — извика тя. — Няма да се доближаваш до дъщеря ми!
Хенри се усмихна любезно.
— Тя е наша дъщеря, Бийти.
Бийти се обърна към Маргарет:
— Защо трябваше да се намесваш? Знаеш какъв човек е.
— Знам какъв човек е бил — каза Маргарет с лицемерно вдигане на главата, — но чувам от Дорис през последните няколко месеца за това какъв човек е станал. И ти няма от какво да се страхуваш.
Бийти беше толкова ядосана, че не можеше да разбере какво казва Маргарет. Тя стоеше на пътеката, разперила ръце, да попречи на Хенри да влезе в къщата.
Хенри заговори невероятно кротко.
— Бийти, ако си притеснена, няма да виждам днес Луси. И без това дойдох да говоря с теб. Ще дойдеш ли с мен? Да се отдалечим от къщата. Ще ме изслушаш ли?
Луси. Луси знаеше. Беше го казала.
— Вече си я видял, нали? — Бийти отпусна ръце пораженчески.
— Идвах да я видя три пъти.
Бийти хвърли студен поглед на Маргарет, но Маргарет сви рамене.
— Ще вляза да гледам детето — каза тя. — Вие си поговорете.
Хенри хвана ръката на Бийти, поведе я по пътеката и излязоха от портата. На улицата бе паркиран един блестящ нов Форд и Бийти осъзна, че сигурно е негов.
— Как можа да си позволиш кола?
— Нещата при мен се промениха — каза той и двамата тръгнаха надолу по улицата. — Сега работя за правителството. В транспорта. Получавам добри пари всяка седмица и ги харча разумно.
Сутринта беше хладна, студен вятър довяваше облаци от запад. Бийти беше забравила жакета си и под ръкавите на блузата кожата ѝ настръхна. Сигурно беше потреперила, защото миг по-късно Хенри съблече сакото си и го наметна върху раменете ѝ.
Тя беше изненадана и леко изплашена.
— Накъде? — попита той.
Тя го поведе към главния път.
— Значи вече не работиш при Били?
— Не. Не му дължа вече и пари, нито пък живея под наем в къщата му, въпреки че останахме добри приятели с Дорис. Първата стъпка беше да разбия влиянието му върху мен и да оставя тази половина от живота си завинаги зад гърба си.
Докато вървяха, тя му хвърляше погледи крадешком, преценявайки го. Изглежда казваше истината: кожата му и очите му имаха здрав цвят, изглеждаше добре нахранен и силен. И дрехите му бяха поддържани. Известно време вървяха мълчаливо.
— Къде отиваме? — попита Хенри.
— Към реката. Там има голям плосък камък, където сядаме с Луси и си разказваме истории.
Той я последва покорно. Тя прехвърли ситуацията в съзнанието си. Какво искаше той? Ставайки чист, трезвен и богат: да не би да искаше нея и Луси обратно? Дали пък наистина това щеше да е чак толкова лошо?
Най-после стигнаха до реката и пътеката през нея, където Бийти едва не бе изгубила Луси. Тя поведе Хенри към плоския камък, двамата седнаха, все още без да говорят. Реката се носеше, бълбукаше, а облаците ставаха все по-тъмни.