* * *
Когато Михаил дойде да я вземе онази вечер, се изкашля лошо в носната си кърпа.
— Да не сте болен? — попита тя, без да очаква отговор.
Той сгъна кърпичката си и изкара колата на улицата. През целия път кашляше и кихаше, и като цяло изглеждаше направо ужасно. Бийти беше потънала в собствените си мисли — Хенри щеше да се върне следващата събота да вземе Луси за първи път, — макар и не дотам, че да не изпита съжаление за Михаил. Беше ужасно да си болен, и още повече, когато живееш сам, както Михаил в къщата на стригачите.
Той я остави пред вратата и тя излезе, след което надникна през страничния прозорец на колата и попита:
— Мога ли да ви донеса нещо?
Той я погледна с празно изражение и тя го потупа по ръката.
— Няма значение. Почивайте си.
След това се захвана за работа. Тази вечер Рафаел вечеряше с адвоката си Лео Сампсън и с още двама мъже, които не бе виждала преди. След поднасянето на основното ястие тя си даде почивка, а Алис се включи. Направи лека вечеря, както обикновено, и тъкмо се канеше да седне, когато се сети за Михаил.
Ето, сега пред нея имаше телешка супа и препечена филийка с разтопено отгоре масло. Идеална храна за болен човек.
— Алис — каза тя. — Ще занеса това на Михаил, той е болен.
Алис изсумтя.
— Не бих си давала този труд. Няма да ти е благодарен.
Бийти вече беше станала и вадеше поднос.
— Въпреки това. Всеки обича да се грижат за него, когато се чувства зле. — Тя подреди храната върху подноса и тръгна по стъпалата надолу, мина през пералнята, след това прекоси влажната ливада около къщата на стригачите.
Старата дървена постройка в момента подслоняваше само Михаил — Алис имаше стая под стълбището в чифлика, — но само след шест месеца щеше да приюти половин дузина стригачи от цяла Тасмания, следващи сезонното стригане от място на място.
Бийти вдигна резето и влезе. Мина през голямата дневна, покрай тясната маса, мивката и готварската печка и спря в дъното на коридора. Само под една врата се процеждаше светлина. Тя тръгна нататък и почука.
Миг по-късно на прага застана Михаил. Изглеждаше замаян.
— Донесох ви вечеря. Супа и препечен хляб.
Лицето му омекна. Той отвори по-широко вратата и тя влезе. В стаята му имаше тясно легло и маса с един стол. Стаята беше голяма, достатъчно пространство за трима-четирима души, и поради липсата на мебели кънтеше, когато обувките ѝ се движеха бързо по пода. Тя остави подноса на масата и се обърна да си тръгне, но Михаил каза:
— Почакайте за момент.
Бийти се ококори. Досега никога не го беше чувала да произнася наведнъж повече от една дума.
Той измъкна стола и ѝ го предложи, като взе подноса на леглото си, за да се нахрани.
Тя седна и зачака.
— Благодаря — каза той. — Много сте мила.
— Не мислех, че говорите английски.
— Не съм глупав. Живея тук от пет години. Чувам всичко. Но е по-лесно за мен, ако господин Бланчард си мисли, че не разбирам.
— Алис знае ли?
Той кимна.
Бийти се усмихна.
— Значи сте ми се присмивали.
Той ѝ се усмихна. Бийти го виждаше за пръв път да се усмихва и това промени лицето му. Вече не изглеждаше като същество, издялано от камък.
— Да, присмивах ви се. — Той посочи супата. — Имате добро сърце.
Бийти погледна храната и си спомни, че тя самата не е яла. Михаил изглежда усети какво си мислеше и ѝ предложи парче хляб. Тя го взе с благодарност.
— И защо смятате, че е по-лесно, ако господин Бланчард не знае, че говорите английски? — попита тя.
— Ще очаква прекалено много. Ще ми говори и няма да спре. Ще намери начин да ме накара да върша нещо нередно. Както прави с целия си персонал.
Бийти си помисли за собствените си дилеми с Рафаел.
— Алис изглежда се справя с него доста добре.
— Алис е единствената. Всички други господин Бланчард уволнява още преди да е минала година. Не говоря с него, той не говори с мен и си имам работата. Трудно се намира работа. Пазя си я.
— Разбирам. — Тя си помисли за Чарли, мъжа, който беше спасил Луси преди толкова месеци, как напуска града. — Запознах се с един мъж на име Чарли през първия ми ден в Люинфорд. Тръгваше си…
— Чарли Харис. Добър човек.
— Чух, че крадял от Рафаел.
Михаил поклати глава, като сърбаше от супата си.
— Чарли не беше крадец. Казват, че откраднал копчета за ръкавели! За какво са му копчета за ръкавели на Чарли? Не. Беше уволнен, защото каза на господин Бланчард колко зле е бизнесът му.
— Моля? — Тя трудно разбираше словореда на Михаил.
— Чарли е единственият от тези, които познавам, дето ще каже на господин Бланчард, че бизнесът му е зле.