— Фермата? Това ли е лош бизнес?
Михаил се изсмя и смехът премина в кашлица. Бийти го изчака търпеливо да си поеме дъх. След това той продължи:
— Господин Бланчард не се интересува от овце. Знаете го. Губи пари всяка година. Не може да задържи персонал. Има две хиляди овце. Може би прави по двайсет и пет хиляди бали вълна на година. Недостатъчно. Този бизнес, той печели много малко. Аз мисля скоро господин Бланчард ще бъде извикан от баща си да се върне в Англия. Всичките пари ще свършат. — Той вдигна рамене. — Тогава никой няма работа.
Сърцето на Бийти спря. Ако тя нямаше работа, нямаше пари, тогава как щеше да попречи на Хенри да вземе Луси за постоянно?
— Наистина ли? Кога според вас ще се случи това?
Той сръбна отново супа, потърка лице с кърпата, която му беше дала.
— Кой знае. Може би след това стригане на вълна, може би следващата година. Всички зависим от това и се надяваме на най-доброто.
Бийти осъзна, че е останала в стаята на Михаил прекалено дълго и Алис сигурно я чака.
— Най-добре да тръгвам — каза тя, като довърши хляба и избърса пръсти в престилката си. — Благодаря, Михаил.
— Няма да кажете на господин Бланчард онова, което ви казах, нали?
— Разбира се, че не.
Тя излезе бързо, прекоси ливадата към чифлика. „Всички зависим от това и се надяваме на най-доброто.“ Михаил беше прав, не биваше да си представя най-лошото. Още не.
* * *
В събота сутринта беше облачно и заплашваше да вали, но Луси грееше като слънце и докато Бийти решеше златисточервената ѝ коса и я сплиташе на две плитки, тя бъбреше весело и се въртеше. Маргарет щъкаше нагоре-надолу, приготвяше сутрешния чай за гостите, които скоро щяха да дойдат, и си тананикаше тихо. Миризма на запарен чай, на печени кифлички със стафиди. Подрънкване на китайски порцелан — подреждаха се чиниите на зелени цветя. Но единственото, което Бийти усещаше, беше ужас.
Днес щяха да дойдат за малкото ѝ момиченце.
Знаеше, че не бива да се притеснява: Хенри обичаше Луси и щеше да се държи добре с нея. Въпреки всичко цялото ѝ тяло бе обхванато от безпокойство, карайки я да говори прекалено бързо, да пипа непохватно.
— Ау! — оплака се Луси. — Скубеш ме.
— Съжалявам, скъпа. — Бийти върза панделка в края на втората плитка и се отдръпна. — Ето, изглеждаш идеално.
Луси се завъртя кокетно.
— Татко ще си помисли, че съм пораснала.
Болката в сърцето на Бийти отново се събуди.
— Сигурна съм, че ще е така.
Звукът от пристигаща кола накара ударите на сърцето ѝ да отекнат шумно в ушите ѝ.
— Сигурно са те — каза Маргарет, когато извади кутията с масло и купчината чинии от китайски порцелан. — Луси, ще…
Но преди да е завършила изречението, Луси изтича по коридора към вратата, пискайки:
— Татко, татко!
Бийти улови погледа на Маргарет и ѝ се усмихна болезнено. Маргарет, може би чувствайки се виновна, че я е накарала да преживее такава тревога, ѝ кимна съчувствено.
— Тя ще е добре, ще видиш — каза Маргарет.
— Аз няма да бъда — отвърна Бийти.
Маргарет издаде презрителен звук:
— Децата не са наши за цял живот. Всеки родител в един момент трябва да ги пусне.
Бийти не изтъкна, че Маргарет няма деца и затова не може да знае как се чувства. Вместо това последва Луси в коридора.
Вратата зееше широко отворена и Луси се беше сгушила в прегръдката на баща си на портата. Бийти изпита едновременно бодване на ревност и кратък миг на радост, че дъщеря ѝ е толкова щастлива.
Хенри пусна Луси и я побутна напред. Очите му срещнаха тези на Бийти за секунда, тя видя проблясък от стария Хенри, онзи, в когото се бе влюбила. После това изчезна и единственото, което изпита, беше съжаление.
Сега Маргарет стоеше до нея и канеше гостите да влязат.
— Точно навреме сте — каза тя. — Луси ми помага през цялата сутрин.
Това не беше съвсем вярно. Луси я бе молила да помага, но после не направи нищо, освен да бърбори и да танцува в кухнята, докато Маргарет работеше, но въпреки всичко момиченцето изглеждаше гордо.
Една жена в дълго, удобно палто — сиво като студеното небе — и шапка и ръкавици, вървеше на няколко крачки след Хенри с наведена шава. На верандата той спря и я дръпна напред.
— Бих искал да се запознаете с Моли, моята съпруга.
Не „Моли, ирландската хрътка“, както беше известна преди. Бийти може и да се беше смяла, но в тази жена нямаше нищо, което да извиква присмех. Тя имаше добродушни кафяви очи и срамежлива усмивка.
— Здравейте — произнесе Моли с мелодичен ирландски акцент. — Приятно ми е да се запознаем.
Луси я погледна предпазливо, но не каза „здравей“. Маргарет я поздрави възторжено, но Бийти не беше сигурна какво се изисква да направи, запознавайки се с жената, чийто съпруг бе откраднала. Тя отправи на Моли полуусмивка и бързо влезе в къщата.