Тя погледна Маргарет. Независимо как се чувстваше сега, Маргарет ѝ бе предоставила дом, когато се нуждаеше най-много от него. Ако си позволеше да си спомни топлината между тях в началото, тази студена промяна щеше да я нарани още повече. Тя ѝ напомни прекалено силно за начина, по който собствената ѝ майка я бе изгонила, за това как Кора нито веднъж не отговори на писмата ѝ. Затова произнесе само:
— Съжалявам, че съм се превърнала в такова бреме за теб. Но ти благодаря, че ми даде шанс, когато за пръв път дойдох в града.
Маргарет не я погледна в очите. Кимна любезно, след това излезе от стаята, без да каже дума.
Бийти беше уморена, толкова уморена. Отново се бе озовала в началото. Отново тя и Луси бяха хвърлени в несигурността.
* * *
През следващите две седмици нямаше време да мисли за случилото се. Ставаше в зори, правеше закуска, работеше през целия ден, след това сваляше престилката и сресваше косата си за вечерното обслужване на Рафаел и гостите му, докато играеха карти и пиеха.
Рафаел сякаш изобщо не съзнаваше, че в момента върви сезонът за стригане. Всичко беше организирано и се ръководеше от Тери, мениджърът на фермата, приветлив мъж с червендалесто лице, който винаги миришеше на пот и на коне. Рафаел никога не стъпваше в сайванта за стригане. Единствената му признателност за бясната дейност, която се вихреше в имота му, беше когато хвана ръката на Бийти, докато му сервираше питие една вечер, и каза:
— Кожата ти е доста зачервена и груба. Сигурно си работила прекалено много за тези неблагодарни стригачи.
Тя се измъкна и се зае с работата си. Колкото по-заета беше, толкова по-малко време имаше да мисли. Всяка вечер рухваше на леглото изтощена. Събуждаше се шест часа по-късно, за да прави всичко отново.
* * *
Накрая всичко свърши. Стригачите стегнаха принадлежностите си и отидоха в следващата ферма, и тишината се върна в „Дивото цвете“. Бийти все още не бе намерила място, където да живее за постоянно. Когато двете с Алис излязоха, за да почистят къщата на стригачите, тя дръзна да подхвърли на Алис идеята.
— Алис, вече нямам къде да живея. Маргарет ме изгони.
Алис, която миеше пода, дори не мигна.
— Можеш да останеш тук в къщата.
— Трябва ли да питам господин Бланчард?
— Аз ще му кажа. За нас е по-лесно, ако си тук. Стаята в дъното на коридора срещу тази на Михаил е най-хубавата.
— Няма ли начин да остана в чифлика? Като теб?
— Не и с малката. Господин Бланчард не обича деца. — Тя се изправи и пусна парцала в кофата. — Ще губиш по пет пенита седмично от надницата си; шест с детето.
— Това е добре.
— И ще трябва да си купиш мебели. Собствено легло.
Бийти кимна. В града имаше магазин, който продаваше изхвърлени и стари мебели, и тя бе видяла там килим и легло, които можеше да си позволи със спестяванията си. Щеше да се наложи да използва щайги от плодове за столове. Алис се хранеше три пъти дневно в кухнята, и тя предположи, че двете с Луси могат да правят същото. Може би нямаше да е чак толкова лошо.
Късно същия следобед тя се измъкна от пералнята за един час и пресече заградения двор до конюшнята, за да подреди новото си място за живеене. Докато си купеше легло, бе взела една черга, останала от последния стригачески сезон, и я разгъна на пода, за да спи на нея. Миришеше леко плесенясало на мъжа, на когото бе принадлежала, макар да я беше прала два пъти. Алис ѝ позволи да вземе една разнебитена етажерка за книги от склада под къщата и Бийти подреди любимите книжки на Луси на нея. Навън слънцето се отдръпна от ливадите и обагри небето в розово. Нямаше печка, така че не се осмели да отвори прозорците, за да влезе чист въздух. Стаята миришеше слабо на пот и на дезинфектанти. Тя набра букет диви цветя, които растяха покрай къщата, и ги сложи в една чаша без дръжка на перваза на прозореца. После седна на разгънатия матрак и заплака. Нямаше начин да накара тази стая да изглежда по-уютна или по-приятна, или привлекателна за малко момиченце. Луси щеше да се върне от Хобарт, от играчката си конче, от бродираните си чаршафи в тази гола стая. Бийти осъзна една ужасна истина за себе си: че се е опитвала с всичките си сили и че това е най-доброто, което може да даде на дъщеря си.
Тихо почукване на вратата я накара да подскочи. Тя избърса лицето си с една кърпичка и отиде да отвори. На прага стоеше Михаил.
— Михаил?
Той се взря внимателно в лицето ѝ. Тя знаеше, че е видял сълзите, но той не каза нищо.