Бийти седна на ръба на леглото и притисна ръце към корема си. Каква загадка се развиваше вътре? Що за странен, нов живот се движеше и растеше там? Мисълта я изпълни със страх. Тя стисна здраво очи, изпитвайки страстно желание утробата ѝ да изхвърли съдържащото се в нея тайнствено и плашещо нещо.
Но нищо не се случи, никога нищо не се случи.
2
Седмиците минаваха, а упоритото създание продължаваше да се държи здраво за вътрешностите ѝ. Въобразяваше си спазми, докато всъщност нямаше нищо друго, освен страх. Междувременно коланът ѝ за жартиери отесня и — тъй като винаги до този момент беше тънка, почти мършава — първата изпъкналост на корема ѝ започна да личи. Беше благодарна за правите невталени рокли, които носеше, както и за безформеното палто, за предпочитанието на Хенри да се любят на тъмно. И сигурно скоро месечното ѝ течение пак щеше да започне, както си го беше представяла стотици, хиляди пъти. Кошмарът щеше да свърши и животът да продължи, както трябваше да бъде.
Ставаше ѝ все по-трудно да става от леглото и една студена априлска сутрин продължи да спи в сивата тъмнина, докато майка ѝ не я събуди.
— Бийти, Бийти, скъпа. Ще закъснееш за работа.
Бийти отвори очи.
— Съжалявам, мамо — каза тя, като отхвърли завивките и разтърка очи.
Майка ѝ стоеше ѝ кашляше силно. Кашлицата сякаш щеше да продължи вечно, когато най-после внезапно спря. Междувременно Бийти бързо се облече.
— Тази кашлица звучи лошо — каза тя.
— О, ще се оправя.
— Така е вече цяла седмица. Може би трябва да отидеш на лекар?
Майка ѝ се обърна към нея с тъжни очи. Клепачите ѝ падаха над външните ъгълчета на очите ѝ, сякаш точно там носеше цялата тежест на тревогите си.
— Не можем да си позволим доктор, дете. Ще се оправя след ден-два.
Бийти я изпрати с поглед как отива към дневната, после мина един гребен през косата си, сложи си грим пред опушеното малко огледало, подпряно върху купчина куфари. Баща ѝ не виждаше ли какво преживява майка ѝ? Не му ли хрумна поне веднъж, че ако си намери почтена работа… Разбира се, той не го забелязваше. Майка ѝ се бе омъжила за неговия брилянтен ум и сега търпеше оковите на същия този ум.
* * *
Бутикът на Камил, където Бийти работеше четири дни седмично, беше собственост на Антония Хенуей, сестра на прочутия Джеймс Хенуей, който управляваше шивашки бизнес на Батлейн. Тайната надежда на Бийти беше, че ще направи добро впечатление на Антония и един ден благоволението ѝ ще я отведе на работа при Джеймс: като шивачка, кроячка, може би дори дизайнерка. Тя носеше няколко сгънати кройки в чантата си, в случай че той някога се отбие в бутика. Само че той никога не дойде.
Тя още се прозяваше, когато пристигна на работа, което предизвика строг поглед от страна на Антония. Антония беше труден характер, макар Бийти да не мислеше, че е нарочно. Клиентите трябваше да си уговорят час, преди да дойдат да купуват, и тогава Бийти и другите асистентки трябваше да ги придружават, сякаш са кралски особи. Всъщност, понякога те наистина бяха такива, и Бийти предполагаше, че тъкмо постоянната тревога правеше Антония толкова непоносима. Но това не ѝ пречеше, защото тя обичаше магазина. Пълни закачалки с дрехи чакаха в права линия върху шарения под, пробните в приземния етаж бяха облети в светлина от блестящите абажури, а едно жълто канарче в клетка от ковано желязо пляскаше с крила, докато гледаше улицата през еркерния прозорец. Името му беше Рекс. Лорна, една от другите асистентки, ѝ беше казала, че това е четвъртото жълто канарче на име Рекс, което Антония слага на прозореца.
— Едно умря и тя още на другия ден донесе друго — каза Лорна. — Не ѝ харесва клиентките ѝ да си мислят за смърт, макар че това ще се случи на всички. Надути крави.
Тя обикна някои от клиентките, които идваха в „Камил“, други намрази страстно, но никоя повече от лейди Мириам Минчин, тънка като бръснач жена към четиридесетте, която бе толкова стисната на мили думи за другите, колкото лесна на пари за себе си. Случи се така, че Бийти я обслужваше тази сутрин, когато усети първите пристъпи на силна болка отляво.
В първия момент си помисли, че може да я игнорира. Продължи да сваля рокля след рокля от закачалките и да ги носи бързо на долния етаж към пробната. Сърцето ѝ ускори ритъм и в нея се прокрадна надежда: това наистина се случваше. Горещите вани, маслото от черен дроб на треска, безкрайните молби най-после бяха проработили. Но в същото време беше ужасена. Ами ако беше болезнено? Ако имаше кръв? Как щеше да се справи дискретно с това на работа?