Бийти се бореше със сълзите. Дълбоко в себе си знаеше, че Моли има право, но беше невъзможно да го признае.
— Защо трябваше да ми се обадиш, докато Хенри го няма? — попита тя. — Той не я ли иска?
— Тъкмо напротив — отвърна Моли. — Иска я за постоянно. Говореше за наемане на адвокат, за ходене в съда. Помислих си, че ако говоря с теб, можем да уредим нещата мирно, така че и ти да си щастлива.
Щастлива? Как можеше да е щастлива, ако ѝ вземеха момиченцето? Но пък и как можеше да държи Луси да остане тук пред лицето на всичко това? Работата ѝ беше несигурна, обзавеждането беше неподходящо и Луси прекарваше часове наред всеки ден сама.
— Бийти? — произнесе Моли кротко.
— Защо трябва да си толкова добра? — каза Бийти през сълзи. — Защо не си жестока, така че да мога да те мразя?
— Добрината е всичко, което трябва да даваме на другите — каза Моли. — Ти си майка на Луси и винаги ще бъдеш в живота ни. Нали няма да е по-добре, ако всички се мразим един друг?
Сега Бийти се почувства глупаво, младо и лошо момиче.
— Предполагам, че нямам избор — произнесе тя. — Ако кажа „не“, Хенри може да си позволи адвокат, а аз не мога.
Моли замълча, но Бийти знаеше какво си мисли: няма да кажеш „не“.
Минутите се нижеха в студения тъмен коридор.
— Добре, тогава — каза Бийти накрая. — Ти печелиш.
— Това не е състезание. Важното тук е от какво Луси има нужда.
За миг Бийти се поколеба: Луси имаше нужда от собствената си майка, не е ли така? Повече от всичко останало. Но тя не беше чак такъв идеалист.
— Права си, разбира се — произнесе гласно. — Ще ѝ кажа какво сме решили.
* * *
Бийти изчака до сутринта, когато щяха да дойдат да я вземат, за да ѝ каже. Не искаше нищо да помрачава последната им вечер заедно, сгушени в тясното легло. Луси нямаше търпение да види баща си на сутринта, искаше косата ѝ да бъде сплетена на плитки, бледата ѝ кожа беше порозовяла от щастие.
Когато Бийти я сложи между коленете си на леглото, внимателно разпределяйки копринената ѝ червено-златиста коса в еднакви кичури, най-накрая го изрече гласно.
— Скъпа, трябва да ти кажа нещо важно.
— Хм? — рече Луси разсеяно.
— Говорих с Моли и всички решихме, че ще е най-добре, ако останеш с нея и с татко, и веднъж месечно идваш при мен. — Тя нямаше намерение да плаче, но гласът ѝ секна и в очите ѝ избиха сълзи.
Луси издърпа косата си от ръцете на Бийти и се обърна към нея:
— Мамо? Защо ще е най-добре, ако остана с татко и с Моли?
— Защото там имаш своя собствена стая и можеш да ходиш на училище и на църква. А аз знам, че обичаш татко толкова много.
— Обичам и теб толкова много!
Бийти осъзна през сълзи, че устата на Луси се разкривява. Не го очакваше. Предполагаше, че Луси ще се радва за новото място. Тя допря ръце до белите бузки на момиченцето.
— Не плачи.
— Не искаш ли вече да живея при теб?
— Разбира се, че искам. Искам да си при мен през цялото време. — Бийти я притисна силно към себе си. — Но животът ми е толкова несигурен, а татко и Моли могат да ти дадат неща, които аз не мога.
— Ще ми липсваш. — Гласът на Луси прозвуча глухо срещу рамото ѝ.
— И ти ще ми липсваш. Но ще идваш за по една седмица веднъж месечно. — Дори когато го каза, Бийти знаеше, че уговорката няма да трае вечно. Не и следващата година, когато Луси тръгваше на училище.
Ако Бийти изобщо имаше работа следващата година.
И докато Луси плачеше, притисната в нея и сърцето ѝ се свиваше, и тя усещаше с пълна сила несигурността на живота си, Бийти установи, че се изпълва с гняв. Когато напусна Хенри, вярваше, че е поела контрола над живота си. Че е жена, която прави нещата. И въпреки всичко ето я, отказва се от дъщеря си от страх, че пак тя ще е потърпевшата. Беше уморена от това; толкова уморена, че костите я боляха. Единственото, което искаше, беше прилична, сигурна, добре платена работа, но имаше хиляди, които искаха същото. Тя бе една от тълпата, които не можеха да вървят напред; никога нямаше да може да докаже на Хенри и на Моли, че може да се грижи за собствената си дъщеря както трябва.
Имаше ли нещо, което можеше да направи, за да се измъкне от тази тълпа, имаше ли някаква мисловна пътека, която да не е изследвала, някакво специално умение или талант, които би могла да използва? Умението ѝ да шие дрехи не означаваше нищо — но тя бе прекарала години наред, работейки около мъже, хитри като плъхове. Какво беше научила от това?
Осени я една идея. Зави ѝ се свят от страх. Но реши да направи каквото трябва.