Бийти се изправи, опита се да накара коленете си да не треперят и тръгна към вратата. Лео Сампсън стана и я хвана леко за китката.
— Не си длъжна да го правиш, нали знаеш — каза той с нисък глас.
— Остави я — извика Рафаел подире му.
Тя погледна Лео и му се усмихна тъжно:
— Да, знам.
— Наистина ли мислиш, че можеш да спечелиш?
Тя сви рамене и той я пусна.
— Уморих се да се боря — каза тя.
— Ще се уверя, че всичко е честно. Толкова честно, колкото може да е една трансакция.
— Благодаря — кимна тя. — Това е много успокояващо.
След което излезе в коридора и вратата се затвори след нея; коленете ѝ се разтрепериха, омекнали като желе и тя задиша с отворена уста като риба на сухо. Позволи си миг на слабост, след това изправи гордо гръб. Двамата с Михаил винаги бяха играли само за кибритени клечки. След преживяванията ѝ с Хенри беше намразила хазарта. Но ако трябваше да залага веднъж в живота си, то щеше да е за нещо голямо.
Много, много голямо.
15
На следващия ден всички в „Дивото цвете“ знаеха за облога. Алис ѝ каза, че е най-глупавото момиче, което някога е срещала, и отказа да говори с нея. Тери ѝ се присмя открито, когато му занесе подноса с вечерята.
— Не знам дали си откачена или развалена — каза той, зачервените му от слънцето страни блестяха от смях. — Но се надявам да ме задържиш на работа, ако спечелиш.
Първата вечер Михаил се прокрадна по коридора до стаята ѝ.
— Хайде да се упражняваме. Ще спечелиш.
— Бог да те благослови, Михаил — рече тя.
Онова, което някога бе спокойно прекарване на времето, сега се превърна в сериозна работа. Седнали на обърнатите щайги, те играеха. Михаил раздаваше картите отново и отново. Всеки свободен миг, който имаха през седмицата, се упражняваха, като си даваха и връщаха клечките. Малките дървени парченца не означаваха нищо; но в неделя вечер копчетата щяха да са тежки като злато.
Въпреки че Бийти имаше остър нюх за играта, тя започна да осъзнава до каква степен всичко зависи от късмета. Знаеше кога да вдигне облозите, кога да се остави да загуби. Но това, което нямаше как да контролира, беше какви карти ще ѝ се паднат. Понякога губеше и нямаше какво да се направи, за да го предотврати.
Вечерта преди играта, последната нощ за тренировки, Михаил я попита направо:
— Ако спечелиш, ще ме оставиш ли на работа?
Бийти се изненада. Никога не се бе запитвала какво ще прави с персонала. Нямаше пари да им плаща, и както бе разбрала, не можеше да задържи колата, която Михаил караше.
— Не знам — отвърна тя и в сърцето ѝ се промъкна вина. Ако спечелеше, той щеше да изгуби работата си. — Не мисля, че ще мога.
— Всъщност, няма значение — изсумтя той и отново се зае с картите.
— Можеш да останеш колкото ти е нужно, докато си намериш друга работа. Алис също, макар да се съмнявам, че ще иска да остане.
— Така или иначе всичко ще свърши — каза той. — Може би скоро ще си собственичка на много лош бизнес.
Бийти беше обхваната от негативни чувства: страх, съмнение в себе си. Това беше лудост. Ако имаше здрав разум, щеше да избяга веднага, да отиде в Хобарт, да си потърси работа или да се нареди на опашката за помощи за безработни… В този момент беше сигурна, че ще се наложи да изтърпи една нощ с низките желания на Рафаел като обикновена проститутка, и несъмнено щеше да се окаже без работа на следващата сутрин. Ако случаят беше такъв, тя не заслужаваше да задържи Луси. Луси щеше да е по-добре далеч с майка като Моли.
Михаил се пресегна през масата и избърса една сълза от бузата ѝ с кокалчетата на пръстите си. Тя дори не беше осъзнала, че плаче.
— Понякога печелим, понякога губим — каза той. — Няма значение. Продължаваме.
Тя се усмихна слабо.
— Благодаря Михаил.
— Още една ръка?
— Още една ръка.
* * *
„На света има два типа жени, Бийти, такива, които правят неща, и такива, на които им правят неща.“
Бийти чувстваше тялото си така, сякаш се тресеше отвътре. Устата ѝ беше пресъхнала, сърцето ѝ се блъскаше в гърдите.
Два типа жени…
Тя успокои ръцете си и отвори вратата на дневната. Рафаел седеше до лъскавата маса и размесваше колодата карти. Още не я беше видял, но Лео Сампсън, който беше на дивана, вдигна поглед и ѝ изпрати окуражаваща усмивка.
Такива, които правят неща, и такива, на които им правят неща.
Поеми си въздух. Тя отиде сковано до масата и седна срещу Рафаел.
Той продължаваше да не я поглежда.
— Само за да знаеш, Бийти, Лео прегледа картите и провери ръкавите ми за скрити аса. — Той вдигна очи и се разсмя, срещна погледа ѝ, зениците му се разшириха от желание. — О, изглеждаш красива тази вечер. Ще се наслаждавам на това. Донесе ли копчетата?