И ето че стана, още един поп. Кръвта ѝ забуча.
Рафаел избута още десет копчета. Беше толкова сигурен. Тя бързо пресметна числата в съзнанието си. Ако той спечелеше, трябваше да има с двайсет копчета повече от нея. Ако тя се провалеше, щяха да бъдат наравно и тогава никой нямаше да спечели. При това положение щеше да се наложи да играят още една игра.
В този момент той взе друга карта и издаде самодоволен звук, при което сърцето ѝ се сви. Вдигна очи към нея и усмивка изви устните му.
В този момент го видя. Леко движение на зениците му, присвиване. Спомни си за всички онези случаи, когато беше гледала Хенри да играе в Глазгоу и какво означаваше, когато зениците му — толкова тъмни на фона на ирисите — се свиваха по този начин. Рафаел блъфираше, опитваше се да я измами, така че да бъде принудена да играе четвърта игра.
Тя избута десет копчета напред, после още пет. Тялото ѝ се тресеше, завладя я съмнение. Лицето му клюмна.
— Хайде — каза тя. — Дайте да ги видя.
Той сложи картите си на масата. Бяха миш-маш: явно се беше надявал на флош. Тя пусна нейните.
— Не! — извика той и скочи от стола като разглезено дете. Блъсна картите от масата и те полетяха към нея, кацайки в скута ѝ. — Не! Не! Не! — Подчертаваше всяко възклицание с удар по масата. Лео стана и се опита да го успокои, но цялото вълнение и суматоха изглеждаха сякаш се случват на милиони километри оттук: Бийти седеше мълчаливо, в шок. Тя беше направила нещо.
И никога повече нямаше да позволи да ѝ направят нещо на нея.
* * *
Бийти стоеше на хребета на хълма, на десет минути уморително ходене от чифлика. Тревистите поля се полюшваха в далечината, по-тъмнозеленото на евкалиптовите гори ограждаше отстрани фермата. Зелени хълмове: някои в светлина, други в лениви сенки. Тишина. Километри тишина.
Километри и километри тишина. И всички те — нейни.
16
Ема: Тасмания, 2009 г.
Шофьорът на колата, която бях наела, не спираше да говори. Горях от желание да съм свободна. Имах нужда да си протегна крака. Болното ми коляно беше сгънато повече от час от летището и два часа преди това в самолета. Опитах се да го протегна на задната седалка за малко, но от позата ме заболяха гърбът и хълбоците.
Така че изхъмквах на правилните места, но нямах търпение пътуването да свърши. Да мога да си почина някъде. Най-после поехме по последния непавиран път и между каменните порти нататък по алеята. Погледнах отпред чифлика. Бях го виждала само на снимки, когато изобщо не бях очаквала да е мой. Остарелият пясъчник, острите прозорци, обраслите градини. Веднага щом шофьорът отвори уста да си поеме дъх, избърборих:
— Благодаря много. Тук. — И му оставих бакшиша.
Той го прибра, докато отварях вратата и най-после протягах крака си. Чувствах го добре. Изправих се и вдъхнах свежия селски въздух. Като се изключи боботенето на колата, беше тихо. Шофьорът отиде до багажника за куфарите ми и ги занесе до входната врата. Сивите павета бяха покрити от лишеи.
Той спря, свивайки рамене към едно дърво от южната страна на къщата.
— Опосуми.
— Опосуми?
— Убиват го.
Погледнах към дървото. Под него имаше гирлянди изсъхнали сиво-бели клони и между тях растеше остролиста ломандра.
— Опосумите ли го убиват?
— Изяждат новите издънки. Вижте, едната страна умира. Тук ще ви трябват трима мъже, за да му набодат яка.
— На опосума?
— На дървото.
— А, разбирам. — Не разбирах. Всъщност, не ме интересуваше. Бръкнах в чантата си за връзката ключове, които господин Хибърд ми беше дал. Имаш електричество, газ и свързан отново телефон. Но никой не е идвал тук след смъртта на Бийти, ми беше казал адвокатът. Предполагам, че ще е доста прашно. Ще ти трябва ли помощ за почистването?
Бях отказала. Не исках да се срещам с никого, нито да завързвам приятелства: прекалено сложно. Планирах сама да се заема с чистенето. Имах резервиран полет за вкъщи след три седмици.
Сега, след като колата си тръгна, оставяйки след себе си само светлина и вятър, пъхнах ключа в ключалката и бавно отворих входната врата.
Светлината обля дървения под на дълъг коридор. Във въздуха танцуваха прашинки. Вътре къщата беше тъмна и непроветрена. Дробовете ми се свиха. Оставих вратата отворена след себе си и качих куфарите на горното стъпало. Като подрънквах с ключове, влязох вътре.