Пред мен се виеше стълбище: можех да се справя с това по-късно. С ключове в ръка, започнах да отварям стая подир стая. Малка предна стая, пълна с кашони. Трапезария, където бял прах покриваше отдавна пода. Прокарах пръсти по масата за хранене. Дебел слой прах. Носът ме засърбя. Още кашони в трапезарията, подредени прилежно към стената до камината. Дръпнах завесите, за да погледна алеята и входната порта. Прозорецът беше затворен от толкова отдавна, че изсъска, когато го дръпнах, за да го отворя. Нахлу вятър, вдигайки праха. Кихах неконтролируемо известно време, след това отидох в отсрещната стая.
Може би някога е била всекидневна: имаше диван, пиано. Но сега бе заета от кашони. Мукавени кашони, които се бяха огънали с времето от тежестта, хлътнали и разкъсани; някои пластмасови кутии с по-нови неща вътре. Лениво прегледах най-горната. Документи, книги, поздравителни картички за рождени дни… Сърцето ми се сви. Видях една картичка, която бях изпратила на баба, когато бях дете. Снимка на ириси отпред; от вътрешната страна, с деветгодишния си почерк: Скъпа бабо Бийти, честит рожден ден и да знаеш, че те обичам, Ема.
Сълзи. Откъде се бяха взели? Пъхнах картичката обратно в кутията и ги избърсах. Когато мама ми се беше обадила, за да каже, че баба е умряла, беше такъв шок. Въпреки че наближаваше деветдесет, винаги си бях представяла, че е неуязвима. Безсмъртна. Изглеждаше толкова силна. Винаги съм си мислила, че ще я видя отново.
Сълзите и прахът ме накараха да се разкихам отново. Отворих още прозорци, отворих вратите към двора. Минах през кухнята и вътре нахлуха светлина и въздух.
След това се приготвих: стълбищата вече ми се удаваха по-лесно, но все пак ме изнервяха. Единият крак пред другия, като се държах за прашния парапет. Когато го направих, спрях за минутка да си почине ставата ми. Пулсираше тъпо. Килимът горе правеше въздуха да изглежда още по-застоял. Минавах от спалня в спалня, разтварях завесите и прозорците, пускайки бриза вътре, и се чудех колко много кашони с вещи имаше Бийти. Тя всъщност не беше живяла в „Дивото цвете“ десетилетия преди да умре, но явно го бе използвала като място за складиране. Може би е възнамерявала да се върне един ден и да сортира всичко, а може би, след като не го е виждала, ѝ е излязло от ума.
Последната стая беше главната спалня. Въпреки остарелия килим и шарените тапети изглеждаше просторна и слънчева. Прозорецът гледаше към клоните на големия евкалипт, за който шофьорът толкова се беше разтревожил. Срещу оградената ливада имаше малка къща, стар, открит навес и рухналите останки на нещо, което някога явно са били конюшни. Отвъд се виждаха поля, простираха се до хоризонта. Ненарушавана от нищо тишина, само шумоленето на бриза в дърветата. След това бризът внезапно спря и остана само биенето на сърцето ми. Бийти беше продала всичко, с изключение на пет акра от фермата, и всичкия добитък много, много отдавна. Някога са били две хиляди акра, процъфтяващ бизнес. Не можех дори да си представя две хиляди акра, камо ли пък що за работа се е искало, за да се грижиш за тях. На стари години баба приличаше толкова на изискана дама, свързана по-скоро с дизайна и платовете, отколкото със селския живот.
Дръпнах покривалата от мебелите. Легло с желязна рамка, дървен гардероб с разядено огледало, нощни шкафчета отстрани, полица, натъпкана със стари книги с меки подвързии, ракла от камфорово дърво за чаршафи. Отворих раклата. Миризмата на нафталин беше потресаваща.
Затворих вратата на главната спалня с твърдото решение да не я използвам по време на престоя си. Това щеше да изглежда прекалено много като че ли се установявам за дълго време. Беше далеч по-лесно да изчистя някоя от по-малките спални и да изкарам три седмици с онова, което имам в куфарите. Избрах една от западната страна на къщата, така че да е приятно и тъмно сутрин. Отворих прозореца и изтупах покривалата за прах, чувствайки се смазана от цялата работа, която ме чакаше. Чистене. Сортиране. Представях си го по съвсем различен начин. Мислех, че ще прегледам няколко кашона, ще изпратя повечето от тях на боклука, ще лъсна мястото и ще го оставя на агента за недвижими имоти. Лесно. Но никоя от тези работи всъщност нямаше да е лесна, нито пък бърза. Може би ако бях физически здрава… Но тогава нямаше да съм тук, на първо място.
Силно почукване и дружелюбен вик откъм входната врата ме изтръгнаха от самосъжалението, преди да ме е обхванало. Посетители? Вече? Бях чувала разкази за хората по селата, но се надявах, че не са истина. Не исках безкрайна върволица от гости. Не ме биваше много в общуването; не можех да водя любезни разговори. Винаги казвах погрешното нещо или оставах неразбрана, или изглеждаше, че се държа като принцеса.