Излязох от спалнята и отидох до площадката на стълбището, после спрях. Наистина не ми се искаше да се качвам и да слизам, ако не се налагаше.
— Кой е? — провикнах се.
— Господин Хибърд ме изпрати — отвърна женски глас. — Вратата е отворена, може ли да вляза? Знам, че имате проблем с коляното.
Господин Хибърд. Бях му казала ясно, че не се нуждая от помощ. Но преди да успея да отговоря, тя влезе с по един от куфарите ми във всяка ръка, спирайки в основата на стълбището. Беше млада — може би малко след двайсет, с руса коса, вързана на опашка. Носеше дънки и синя тениска.
— Здравейте. Аз съм Моника Тейлър.
— Ема.
— Знам коя сте — усмихна се тя. — Всички в града знаят коя сте.
— И всички ли ще дойдат да ме посетят неканени? — Съжалих за грубостта още в мига, в който произнесох думите. Кога се бях превърнала в такава опака и раздразнителна жена?
Моника поклати глава.
— Окей, вижте, господин Хибърд ми плати, за да дойда тук днес следобед. Баща ми се е грижел за градината, когато е бил тийнейджър, така че ни е в кръвта да помагаме. Имам някои неща за вас в колата. Нови чаршафи, хранителни продукти, дори цветя. Не съм дошла, за да ви прекъсвам или да ви бъда най-добра приятелка, само се отбих да оставя тези неща и си тръгвам.
Въздъхнах.
— Съжалявам. Заради стълбите е. Изнервят ме. Знам, че трябва да свикна с тях и че не е чак толкова лошо, както мислех, че ще е… — Опитах се да се усмихна. — Наистина съм ви благодарна. Дайте ми секунда и ще сляза долу.
— Няма нужда. Ще оставя продуктите в кухнята. — Тя излезе навън, а аз тръгнах надолу — при слизането винаги боли повече, — след което се срещнахме в кухнята. Тя настоя да седна: „На мен ми се плаща, оставете ме да си заслужа парите“, докато включи хладилника, разопакова новия електрически чайник, изми някои чаши и чинии и прибра продуктите. През цялото време не спираше да приказва. Не била срещала Бийти, но всички в града се гордеели с нейната независимост, с нейния дух и начина, по който настоявала модната ѝ линия от световна класа да се изработва с вълна от Тасмания. Аз слушах, гледах чайника и копнеех за чаша чай.
Моника изглежда прочете мислите ми.
— Какво ще кажете да ви направя чаша чай и да изчезна оттук?
— Да изпием и двете по един — казах аз, все още опитвайки се да компенсирам предишната си липса на любезност.
Моника светна, дребното ѝ бледо лице се озари.
— С удоволствие.
Така че седнахме да пием чай. Тя ми разказа как е имала работа в Хобарт, но напоследък все повече не можела да понася градския живот — аз се опитах да не се разсмея, Хобарт беше толкова малък — и се върнала в Люинфорд, за да живее с брат си, който преподавал английски в местната гимназия. Печелела, като работела каквото ѝ падне, и няколко часа седмично в местното ателие за химическо чистене. Докато говореше, аз си помислих за голямата работа, която ме чакаше. Ако исках да си тръгна след три седмици, се нуждаех от помощ.
— Моника — казах аз, — ако си търсите работа, може би ще мога да ви плащам да идвате тук няколко дена седмично и да ми помагате в оправянето на къщата. Каня се да я продам, но първо трябва да я опразня. Има стотици кашони и трябва да се изчисти основно.
— С удоволствие! — изписка тя. — Ще е толкова забавно. Чудех се как ли ще успеете с това ваше коляно. Определено се нуждаете от помощ. Кога искате да започна? Сега? Мога да разчистя кухнята вместо вас, а вие да отидете да си починете.
Колкото и това да ме караше да се чувствам като бабичка, трябваше да призная, че мисълта да подремна в хубави чисти чаршафи, докато някой друг подрежда кухнята ми, беше много блазнеща.
— Добре тогава — казах. — Действайте.
* * *
Към три след полунощ се събудих от звуците на дъжд и си спомних, че съм оставила всички прозорци отворени. В началото лежах в леглото и слушах. Беше слаб дъжд, сигурно нямаше да намокри вътре. Но след това се усили, изви се вятър и знаех, че трябва да стана. И да се срещна със стълбището.
Включих всички лампи, спомените от нощта, когато бях паднала, се върнаха в съзнанието ми. Тръгнах надолу и усетих прилив на глупава гордост. Влизах от стая в стая, като затварях прозорците, заключвайки праха вътре. След това отново се качих по стъпалата и се върнах в леглото.
Само че вече бях напълно будна и не можех да заспя.
Взирах се в тавана дълго, вслушвах се в дъжда, мъчех се да определя кое време е в Лондон и какво може да прави Джош; кой може да е в студиото за репетиции; дали всичките листа на големия дъб пред апартамента ни вече са опадали. После, тъй като от това болеше прекалено много, известно време се опитвах да не мисля за нищо. Осъзнах, че температурите са паднали и че внезапно вече не ми е уютно. Трябваше ми одеяло.