Станах отново, отидох до главната спалня и се приближих към скрина.
Вдигнах капака. Миризмата беше силна. Извадих чаршафите, сгънати най-отгоре, и ги разгънах. Бяха избелели и стари. Нямаше смисъл да ги запазвам. Цялото нещо — скринът и съдържанието му — можеше да отиде на боклука в края на седмицата. Моника беше казала, че брат ѝ Патрик ще дойде и ще помогне с някои тежки и големи неща.
Още чаршафи, никакви одеяла. По-надолу се намери едно старо и бодливо, вонящо толкова силно на нафталин, че очите ми се насълзиха. Предположих, че ще се наложи да облека още един кат дрехи за през нощта. Тъкмо се канех да го прибера вътре, когато забелязах стара тетрадка за упражнения, лежеше на дъното на скрина. Прелистих я. Страниците бяха празни. Но тъкмо реших да я хвърля, отвътре изпадна една снимка и кацна на купчината чаршафи.
Вдигнах я. Черно-бяла. Долният ляв ъгъл беше повреден от вода. Двойката на фотографията беше облечена скромно, но спретнато — той в костюм, тя в подходяща рокля с шапка и ръкавици. Стояха на улицата. Жената държеше бебе с шапка с волани.
Отне ми секунда, за да осъзная. Жената беше баба. Не можеше да бъде сбъркана. Кръглите ѝ очи, широките скули и тази усмивка, която бях наследила, и която винаги изглеждаше фантастична върху нея, но някак глупаво върху мен.
Но кой беше мъжът с нея? Не беше дядо, който беше много по-висок и по-слаб от този мъж. Ами детето? Мама и вуйчо Майк бяха родени през петдесетте, но тази снимка изглеждаше правена много по-рано.
От миризмата на нафталин синусите ме заболяха, затова оставих снимката, хвърлих чаршафите вътре и затворих капака. Отидох в банята да измия лицето си, после се върнах да взема снимката и я занесох в леглото. Мъжът беше прегърнал баба през кръста; изглеждаха като семейна двойка. Двойка с дете. Но сигурно грешах. Може би мъжът беше братовчед или близък семеен приятел. Знаехме малко за семейството на баба във Великобритания. Прехвърлях известно време мисълта в съзнанието си, после пъхнах снимката в чекмеджето на нощното си шкафче и като угасих лампата, зачаках да съмне.
* * *
Трябва да съм задрямала. Бях отново в Лондон и апартаментът беше пълен с птици. Шумът беше оглушителен. Стреснах се и се събудих, осъзнавайки, че звукът от птици е реален. Никога не бях чувала толкова много птици наведнъж в живота си. Станах, отворих прозореца и се заслушах, изненадана как въздухът вибрира от сутрешните им песни откъм дърветата зад къщата. Защо, по дяволите, хората говореха за спокойствието на селския живот? Това беше по-шумно от уличен трафик.
Сънуването на Лондон ме изпълни с меланхолия. Върнах се в леглото, стиснах здраво очи и се опитах да не мисля какво прави Джош. Питах се дали е чул изобщо, че съм напуснала Англия, че кариерата ми е съсипана.
Седнах в леглото. Разбира се, че не е чул. Новината за нараняването ми беше заляла вестниците, но той никога не четеше друго, освен секциите за бизнес и финанси. Джош не знаеше. А може би ако знаеше, щеше да ме съжали и…
Опа. Толкова ли бях отчаяна, че да търся съжаление?
Погледнах часовника си, оставен до леглото. В момента беше осем сутринта в Лондон. Не можех да звънна на Джош, но можех да се обадя на Аделаид. Вече не ми беше подчинена, но сигурно нямаше да има нищо против да помогне.
Първо трябваше да преодолея стълбището. На площадката сърцето ми запърха. Кога щях да се преборя с това чувство? Тъй като знаех, че тук няма кой да ме види, седнах на стъпалото, опънах болния си крак напред и се пуснах по задник. До долу. Като хлапе. Това поне прекрати чувството за виене на свят.
Имаше само един телефон и той бе закачен към една стена в коридора на долния етаж. Наистина се нуждаех от портативен апарат с дериват на втория етаж или от ужасния си мобилен телефон; но не се канех да оставам тук достатъчно дълго, за да се тревожа за това. Звъннах в Лондон на познатия номер на Аделаид и зачаках да вдигне.
— Ало? — Прозвуча задъхано, сякаш е тичала.
— Здравей, Аделаид. Ема е.
Изненада.
— О, Ема! Очаквах някого другиго. Новият шеф.
— За кого работиш сега?
Тя въздъхна.
— Алберто Морети.
— Не! Летящият фашист! Защо, по дяволите, прие тази работа?
— Последната му асистентка напусна същата седмица, когато ти замина за Австралия. И да, с него наистина е толкова гадно да се работи, колкото разправят. Звъни по всяко време денем и нощем, иска всичко от днес за вчера. — Тя се засмя. — Толкова се радвам да те чуя. Напомня ми за добрите стари времена, когато работех при нормален човек.