— Харесва ми как ви стои синята — казваше Антония на лейди Мириам, докато Бийти се опитваше да изглежда спокойна. — Ти какво мислиш, Бийти?
— Кройката е красива — отвърна Бийти. — А цветът отива толкова на кожата ви… — Остър спазъм преряза слабините ѝ, карайки я да отвори уста неволно и да се хване за стомаха.
— Какво има, Бийти? — попита остро Антония.
— Имам… боли ме… — Не трябваше да става така! Трябваше да кърви спокойно и тихо вкъщи, близо до банята. Никой не биваше да знае.
Мина една минута и нищо не се случи, през което време единственото движение бяха очите на лейди Мириам, които се спуснаха от лицето на Бийти към стомаха, а после се върнаха обратно към лицето ѝ. Бийти се сви. Лейди Мириам знаеше.
— Трябва да се прибера вкъщи — успя да произнесе Бийти, обърна се и се затича нагоре по стъпалата.
— Почакай, девойче! — извика след нея Антония, явно паникьосана от впечатлението, което Бийти бе направила върху лейди Мириам.
— Оставете я да си върви — каза лейди Мириам.
Тя избяга. Изкачи се до горе и после изхвърча от бутика на дъждовната улица.
Миг по-късно болката изчезна. Тя сдържа дъх.
Вкъщи: трябваше да се прибере вкъщи. Беше на три преки, когато осъзна, че е оставила палтото си в магазина. Косъмчетата на ръцете ѝ настръхнаха. Сивата мокра улица се разстилаше под краката ѝ, дишането ѝ ставаше по-шумно от това на трафика.
Последва друга болка. Силна и остра: накара я да се превие на две. Насили се да поеме въздух в дробовете си, знаейки, че не може да се прибере в такова състояние. Баща ѝ щеше да я види, а освен това се нуждаеше от лекар.
Скри се на сухо под навеса на един магазин и се опита да изчисти съзнанието си и да мисли трезво. Нямаше пари за доктор: майка ѝ го бе казала тази сутрин. Но тя бе обзета от егоистична паника. Спомни си времето в клуба, когато Хенри и Били Уайлдър бяха прекалено пияни, за да понасят взаимните си шеги, и стигаха до бой. Били счупил чаша в главата на Хенри и кървенето не спираше. Хенри — с притисната към раната носна кърпа — беше направил среднощно посещение на д-р Маккензи на Уест Джордж лейн заедно с разкайващия се Били. Д-р Маккензи беше израждал Хенри преди трийсет години и оттогава беше техен семеен лекар. Може би ако го потърсеше за помощ, ако се оставеше на милостта му, ако му кажеше, че детето, което губи, е на Хенри…
Ами срамът, неприятностите, които щеше да донесе това на Хенри?
Болката беше станала прекалено силна. Тя се обърна и се насочи обратно към Уест Джордж лейн. Облаците станаха още по-тъмни и ръменето се обърна в дъжд. Силен, студен дъжд, който се изливаше в каналите и пръскаше след колелата на отминаващите автомобили. Тя вървеше близко до сградите, така че да не я изпръскат, но докато стигна, обувките ѝ бяха прогизнали. И ето, стоеше сега в мокрите си обувки, неспособна да отвори вратата на кабинета на д-р Макензи. Нямаше никакъв навес или тента и дъждът се изливаше върху нея, сякаш не беше нищо повече от препълнените кофи за боклук, които стояха на тясната уличка.
В този момент тя наистина вярваше, че е така.
Сълзи избиха в очите ѝ за първи път, откакто бе осъзнала, че е бременна. Бийти си позволи да заплаче. Да плаче за загубената си невинност, за гордостта си, за остатъците самоуважение след деградацията на семейството ѝ в живота. Да плаче също така за детето, което не бе молило да бъде заченато, и което никога нямаше да има шанса да вдиша влажния въздух на Глазгоу, да почувства докосването на майка си, нито да види усмивката в буреносните очи на баща си. Тя хлипаше в ръцете си, докато дъждът се изливаше върху нея, когато внезапно, като по магия, пороят внезапно спря.
— Добре ли си, девойче?
Тя вдигна очи нагоре. Наоколо дъждът продължаваше да се лее като из ведро, но един висок джентълмен с широки рамене и голям черен чадър застана до нея и я заслони.
Бийти изтри сълзите си и се взе в ръце.
— Благодаря ви, толкова сте любезен. Аз… трябва да се прибера вкъщи.
— Имате нужда от преглед при доктора? — Той посочи вратата към лекарския кабинет.
Тя погледна към джентълмена и поклати глава.
— Нямам достатъчно пари.
— О, всичко е наред. Влезте. Не мога да ви оставя на улицата в дъжда в такова състояние. — Мъжът извади връзка ключове и отвори вратата, побутвайки я напред, когато тя осъзна, че това е самият д-р Макензи. Той остави чадъра си в една стойка близо до вратата и я помоли да почака в празната стая, със стичаща се от дрехите ѝ вода на дървения под, докато той разкопчаваше палтото си. На рецепцията нямаше никого. Той се пресегна и ѝ подаде една бяла кърпа.