Выбрать главу

— Била съм нормална? Започнах да разбирам, че съм била доста погълната от себе си.

— Да, но по приятен начин. Как е в Сидни?

— Не съм в Сидни. В Тасмания съм. На шест раздрусващи километра черен път извън малък град на име Люинфорд. Баба ми ми остави къща и сега я чистя, за да я продам. — Разказах ѝ цялата история, дори за мистериозната фотография, която бях намерила снощи; знаех, че говоря несвързано: прекалено объркана, за да ѝ кажа защо всъщност ѝ се обаждам.

След няколко минути тя каза:

— Съжалявам, Ема. Наистина трябва да излизам. Сигурна съм, че Алберто се опитва да се свърже с мен и ще побеснее, ако не ме хване.

— Почакай… Аз само… Дали си чувала… или виждала Джош?

Аделаид спря за момент, мислейки.

— Джош? Не.

— Аделаид, сигурна съм, че ме мислиш за глупачка, но… Не знам дали Джош знае за злополуката с мен и…

— Знае — прекъсна ме тя бързо. — Телефонира ми, когато ти беше в болницата за една от операциите. Прочел е във вестниците.

Омекнах вътрешно.

— Наистина ли? Защо не си ми казала?

— Той ме помоли да не го правя. Не искаше да… Не знам.

— Да събужда надеждите ми?

— Да — призна тя. — Това каза.

Заболя ме. Задържах дъх за секунда.

— Наистина трябва да вървя — каза тя.

— Ако го видиш — продължих аз, — кажи му, че съм се върнала в Австралия. Дай му телефона на майка ми. Връщам се в Сидни след няколко седмици.

— Защо сама не му се обадиш? — каза тя предпазливо. — Бяхте заедно дълго време. Сигурна съм, че ще се радва да те чуе.

Преглътнах пристъпа горчив смях.

— Не искам да си мисли, че се надявам на нещо. — Дадох на Аделаид подробности за връзка с мен и я оставих да чака обаждането на шефа си. Отидох до входната врата и излязох навън в хладната свежа утрин. Птиците продължаваха да пеят, светлината падаше върху влажните поля, небето беше синьо като извадено от сънищата. Напомняше сцена от лъскава книга и знаех, че би трябвало да съм поразена от това спокойствие и красота. Но вместо това се чувствах празна и изгубена.

* * *

След закуска Моника пристигна. Докато аз бях напълно объркана от работата по чистенето на къщата, тя беше уверена и организирана.

— Искате ли да ви изчистя главната спалня? — попита тя, докато слагаше в хладилника дузината яйца и бекона, за които изобщо не я бях молила.

— Не, ще спя в тази, която е най-близко до банята — казах аз.

— Главната стая обаче е толкова приятна и слънчева.

— Знаете ли какво ще е добре? Да проверите дали някой от тези ключове става за къщата срещу ливадата.

— Старата къща за стригачите — каза тя, грабвайки ключовете. — Ще проверя. И ще оправя спалнята и банята ви. Така поне местата, които най-често използвате, ще бъдат чисти.

Оставих я да работи и отидох в дневната, за да сортирам кашоните.

Започнах да осъзнавам, че баба ми никога не е изхвърляла нищо и че за мен също става все по-трудно да го направя. Тя пазеше всяко писмо, всяка картичка, която бе получила. Някои от тях бяха в спретнати папки: стари сметки за електричество от преди години, дори не от този адрес. Беше лесно да бъдат изхвърлени. Но кореспонденцията между нея и дядо ми, когато го е нямало, а тя е била вкъщи с децата, беше далеч по-трудно да се слага в купчината. Дадох си сметка, че постоянно се разсейвам, спирах да чета, след което си напомнях, че не разполагам с толкова време за това. Започнах с една купчина „може да се запази“ върху пианото и с напредването на деня тя ставаше все по-голяма и по-голяма.

Изпробвахме всички ключове от връзката, но не можахме да отворим вратата на къщичката. Надникнах през мръсните прозорци, но те бяха покрити със стари памучни пердета. Телефонирах на господин Хибърд, но и той не можа да помогне.

— Предадох ти всички ключове, които имах — каза той. — Обади се на някой шлосер.

Не си дадох труда. Предположих, че вътре е празно.

В края на седмицата бяхме струпали дванайсет кашона с боклук до вратата и ни трябваше помощ, за да бъдат откарани до сметището. Моника беше организирала брат си да дойде в събота. Така че не бях изненадана, докато отварях прозореца на спалнята си да влезе чист въздух, да видя един мъж, който стоеше под болния евкалипт и гледаше нагоре. Той не ме забеляза и аз слязох долу.

— Здравейте — казах. — Сигурно сте Патрик.

Той обърна очи към мен.

— Здравейте. Да, точно така. Просто гледах дървото ви.

Не знаех как съм очаквала да изглежда братът на Моника: може би набит селянин със син потник и тен на работник. Но Патрик беше висок мъж с права руса коса почти до яката, бледа кожа и зелени очи с тежки клепачи. Освен това беше по-възрастен, отколкото очаквах. Знаех, че Моника е само на двайсет и една, но прецених, че Патрик наближава трийсетте като мен. Лицето му беше по-скоро интересно, отколкото красиво. На пръв поглед изглеждаше сякаш в поведението му има нещо източноевропейско, като на някой от големите композитори. Малко напрегнато, малко отпуснато. Не можех да не го сравня с Джош, който беше толкова излъскан и толкова добре сложен.