— А-а, дървото — казах аз. — Опосумите, така ми казаха. Дори не знам точно що за дърво е. — Защо всеки се залепяше за това дърво? Имаше безброй дървета в гората.
— Това е смола — каза той. — Не минавайте под него, когато клоните започнат да капят.
— Къде е Моника?
— Отиде да ми направи кафе. Надявам се, че нямате нищо против.
— Разбира се. Ще ни помогнете ли да откараме боклука оттук?
— Да, взех пикала на един приятел. — Той посочи към колата, спряла в алеята. Очите ми се върнаха към лицето му и погледът му се отклони.
— Ами, добре тогава — казах аз. — Време е за кафе.
Поведох го към кухнята. Бърборенето на Моника явно го успокои и го видях да се усмихва. Вече не изглеждаше толкова сериозен и аз можах да видя приликата между него и сестра му. Оставих ги да отидат да изхвърлят боклука, а аз се върнах в дневната, където бях решила да проявя безпощадност към купчината „могат да се запазят“. Седнах на стола до пианото и изсипах наръч писма в скута си.
Сутринта мина в тишина, докато препрочитах писмата, знаейки през цялото време, че три седмици няма да са достатъчни, освен ако не проявя безсърдечие и не ги изхвърля. Опитах се да се самоубедя, че всичките тези неща стоят тук от години, никой не ги е поглеждал, и че не трябва да си давам труда. Следователно не трябва да ми пука дали ще ги изхвърля сега, нали?
Но това бе такова красиво описание на съвместния живот на баба и дядо. Писмата не бяха подредени, така че четях оттук-оттам наслуки. Дядо е бил в Парламента, така че е пътувал много до Канбера и обратно, докато баба е седяла в Сидни при децата и бизнеса си. Това е било много преди имейлите или дори евтините телефонни разговори на далечни разстояния, така че са си пишели писма. Хубави, старомодни писма, пълни с подробности и обич.
Чух Моника и Патрик да се връщат и погледнах часовника си. Почти пладне. Знаех, че трябва да им предложа обяд, особено на Патрик, който правеше всичко това безплатно, но почти бях свършила продуктите, които Моника ми бе донесла през седмицата от бакалията. Реших, че ако продължа да стоя тук и да се правя на заета, те ще си отидат вкъщи.
Да, но само няколко минути по-късно на вратата се чу леко почукване. Вдигнах очи. Беше Патрик.
— Тръгваме си.
— Благодаря ви много. Надявам се да не възразите, че не ставам. Коляното ми…
Очите му бяха фокусирани върху мен.
— Искам да ви питам нещо, ако нямате нищо против…
Напрегнах се. Щеше да ме разпитва. Непоносимо. Опитах се да използвам мълчанието като щит, но това не го спря.
— Свиря на доброволни начала за малка танцова трупа от деца. В Хобарт. Ръководи я мой приятел. Децата са много специални. Дали няма да проявите интерес да дойдете и да им дадете някакви съвети? Ще се радват много да се запознаят с истинска балерина.
Облекчена, и може би малко разочарована, че не ме е разпитвал, в първия момент не схванах въпроса.
— Почакайте, свирите им на пиано? Мислех, че сте учител по английски.
— Такъв съм. Или поне би трябвало да бъда. Имаше повече работни места за преподаване на английски, отколкото за музика, особено когато започвах. — Той прочисти гърлото си. — Е? Ще помислите ли дали ще дойдете в Хобарт за един следобед да се запознаете с тях?
Не знаех какво да отговоря. Знаех със сигурност, че не искам да преподавам танци на деца, така че реших да се обърна към чувството му за жалост.
— Дълъг път е с кола. Коляното ми не е добре.
— Може би ако се пооправи ще…
— Тук съм само за три седмици. Съжалявам…
Той кимна, усмихна се.
— Напълно разбирам. Обадете ми се, ако промените мнението си.
След това той си тръгна, а аз усетих вина, вина, вина. Защо да не отида да помогна на децата да се научат да играят балет?
Но си напомних, че не съм дошла да оставам тук достатъчно дълго, за да завързвам приятелства или да помагам на хората, или да правя каквото и да е, а да подготвя тази къща за продажба. И не беше правилно да давам надежди на хората, че нещата могат да бъдат различни.
17