Не бях забравила за снимката, макар да не я бях поглеждала от нощта, когато я намерих. В съзнанието ми тя се беше прекомпозирала: мъжът и баба се бяха раздалечили повече, начинът, по който баба държеше детето, беше по-безучастен, по-малко изпълнен с майчинска обич. Но когато я извадих отново, видях, че нищо от това не е истина.
Ръката на мъжа около кръста на баба беше собственическа. Тя е моя. Ръцете на детето около врата ѝ говореха същото. Всеки можеше да каже само като погледне снимката, че са семейство.
Стоях и я гледах дълго, след това реших, че жената на снимката изобщо не е баба. Сигурно беше братовчедка, някоя с близка семейна прилика. Мозъкът ми почти успя да ме убеди. Почти.
Само че това беше баба и баба изглежда е имала друго семейство.
Представих си какво ще каже майка ми, ако види фотографията, и реших да не ѝ казвам още. Може би междувременно щях да открия някоя друга снимка и щеше да стане ясно, че съм реагирала пресилено. Или писмо от братовчед, в което пише: „О, спомняш ли си, когато вървяхме по улицата в Хобарт и ти държеше бебето ми, а всички мислеха, че сме семейство?“.
Този път занесох писмото на първия етаж и го подпрях на масата в дългия коридор, точно до телефона.
* * *
Моника не можеше да дойде. Телефонира ми след единайсет, за да каже, че е болна.
— Някакъв стомашен вирус — каза тя със слаб, далечен глас. — Прекарах в тоалетната цяла сутрин.
Благодарих ѝ за откровеността и ѝ пожелах бързо да се оправя. Бях се зарекла да започна с малката предна стая днес, онази, която беше пълна догоре с кашони. Да го правя без Моника щеше да е трудно. Всъщност, когато отворих вратата и надникнах, ме изпълни отчаяние.
Разбира се, разбира се, можех да занеса всички тези кашони право на сметището. Съдържанието им беше запечатано от години; имаше ли някакво значение, че никога няма да видят светлината на деня? Но след това си спомних фотографията и се запитах какви ли други неща може да се крият в дълбините им.
Самата стая беше тъмна и малка, така че измъкнах първите два кашона в коридора и опънах крака си. Отворих капака и започнах.
Докато часовете минаваха често се чудех дали баба се е канила да дойде тук и сама да сортира тези неща. Външно нямаше никаква система: първият кашон беше пълен със стари винилови грамофонни плочи, готварски книги и поздравителни картички. Вторият съдържаше половин дузина книги с меки корици, снопче бизнес кореспонденция от петдесетте и плик след плик със снимки — от онези, които не са достатъчно хубави, за да влязат в албум. Тук беше и майка ми, като тийнейджърка; вуйчо Майк — извън фокуса на апарата, протегнал кльощава ръка към баскетболния кош. Идеята за вуйчо Майк като кльощав ме смая и дълго гледах снимката. И другото: майка ми и вуйчо ми като тийнейджъри. Минаването на времето. Помнех се като тийнейджърка и това ми изглеждаше съвсем неотдавна. Времето от началото на кариерата ми като седемнайсетгодишна до края ѝ като трийсет и двегодишна беше минало като едно мигване на окото.
И сега какво, Ема, сега какво?
По дяволите Моника! Точно сега ли трябваше да се разболее. Не можех да се справя сама. Мислите ми се върнаха към мен самата. Искаше ми се да имах радио. Искаше ми се да си бях донесла айпода. Нещо, което да ме разсейва. Но решително ги бях оставила вкъщи. Три седмици. Щях да съм тук само три седмици.
Хвърлих поглед към пълната с кашони стая зад гърба ми. Дори да бях тук за съвсем кратък период от време, можех да направя така, че да се чувствам уютно. Да си купя радио, мобилен телефон, истинска прахосмукачка, вместо онази примитивна подочистачка, която Моника толкова смело бе използвала.
Но нямаше ли да прилича на заселване за постоянно? Тази мисъл ме накара да се почувствам като в капан. Това не беше Лондон. Това не беше моят живот.
Когато изтрих сълзите, си дадох сметка, че от известно време не съм плакала. Дали бях започнала да приемам ситуацията? Не можех да понеса мисълта.
И все пак създаването на някакъв комфорт щеше да е практично. Изправих се и реших да отида в града да си купя нещата, от които имах нужда. Упражнението щеше да е полезно за мен, за коляното ми.
Денят бе по-слънчев, отколкото бях очаквала, и търсех сенките през целия път надолу. Коляното ме болеше, но продължавах да вървя, съсредоточена върху мускулите около ставата.
Шофьорът, който ме беше докарал в „Дивото цвете“ от летището, беше минал през Люинфорд, но още не бях ходила в града. Покрай главната улица се редяха стари каменни фасади на магазини. Но зад ъгъла имаше голяма бакалия със собствен паркинг, и комплекс от магазини. Някои бяха празни, имаше един железарски, магазин за цветя, за електрически уреди, ветеринарен кабинет, кафене, вестникарска будка и химическо чистене.