Купих си малка прахосмукачка, сиди плейър и мобилен телефон — разполагаха само с един и кутията му беше покрита с прах — от магазина за електрически уреди, след като се записах да ми бъдат доставени вкъщи, и отидох в съседното ателие за цветя, тъй като онези, които Моника беше донесла, бяха започнали да увяхват.
Самата цветарка беше стара жена с възлести ръце. Поръчах два букета: един с бели лилии, защото обичах аромата им, и един пъстър за кухнята. Опитах се да се насладя на чувството за удоволствие от свиването на гнездо, макар да беше едва доловимо.
— Нещо друго, скъпа? — попита ме цветарката.
Аз поклатих глава и подадох кредитната си карта, гледайки я, докато извършва трансакцията. След това ми хрумна, че може би е живяла в града през целия си живот; може би познаваше баба. И може би беше в състояние да ми каже нещо за снимката.
— Всъщност — започнах аз, — има още нещо. Баба ми навремето е живяла в „Дивото цвете“, през трийсетте години. Дали не я познавате?
— Бийти Блексланд? Вие сте ѝ внучка? — Тя погледна името на кредитната ми карта, за да се увери, после се усмихна широко. — Толкова се радвам да се запознаем. Вие ли сте балерината?
— Аз съм. Бях. — Сърцето ме сви. — Контузих се. Не мога да танцувам повече.
Тя изцъка с език.
— Ама че работа. Люинфорд се гордее с вас, а всички ние се гордеехме с баба ви. Никой не я е виждал, обаче. Мисля, че е идвала само веднъж или два пъти през последните шейсет години.
— Значи не я познавате?
— Не, скъпа. Израснах далеч на север. Преместих се тук, когато се омъжих.
— А съпругът ви? Дали е познавал Бийти?
Тя поклати тъжно глава.
— Той почина преди много време. Преди да ми хрумне да го попитам.
— Има ли някой, който може да я е познавал от времето, когато е живяла тук?
— Ще поразпитам наоколо. А вие трябва да попитате Пинелъпи Сайкс. Тя ръководи местното историческо общество. Записала е много стари истории на лента и ги прехвърля на хартия една по една. Ето, ще ви дам телефонния ѝ номер.
Стиснала телефонния номер на Пинелъпи Сайкс в една ръка и с два букета цветя под мишница, аз спрях отвън пред кафенето. Миришеше хубаво, но дори лошото кафе мирише хубаво. Бях разглезена от кафенетата в Лондон и Сидни.
Докато се опитвах да реша, чух името си. Огледах се и видях Патрик да се приближава откъм паркинга.
— О, здравей — усмихнах се аз, преминавайки на „ти“.
— Как стигна до града? — попита той. Беше облечен с дънки и бяла тениска. Заради часа предположих, че току-що е свършил работа. Не можах да си спомня никой мой учител от гимназията да се е обличал толкова неофициално, но пък майка ми винаги бе настоявала да посещавам скъпи частни училища.
— Пеша. Трябваше да купя някои работи.
Той посочи отворената врата на кафенето.
— Ще пиеш ли кафе?
— Аз… не мога да реша. — Усмихнах се слабо. Малко съм придирчива.
— Тук правят страхотно кафе. Отбивам се всеки следобед.
Не знаех дали да му вярвам, или не, и дали изобщо беше някакъв критерий. Но той изглежда не се обиди.
— Хайде, ще ти взема едно — каза той. — След това ще те откарам до вас, ако искаш.
— Наистина ли? Ще е чудесно. Да ме откараш вкъщи, имам предвид. Както и кафето. И двете неща. — Осъзнах, че дрънкам глупости и се спрях. Последвах го вътре.
Той взе две кафета лате за навън и се оказа дяволски прав. Кафето беше супер. След това отвори малката си мазда и ми каза да се настаня удобно, докато той донесе електроуредите и канселира доставката.
Седях благодарна в колата, опънала крак през предната врата, докато чаках. На пода в купето видях снопче черно-бели брошури, свързани с ластиче. Думата „танц“ прикова очите ми, така че вдигнах снопчето и измъкнах една.
Осъзнах веднага, че това е танцовата трупа, за която Патрик свиреше на пиано, „Холихокс“. Един поглед към снимката — и си дадох сметка, че Патрик не ми е казал всичко за „наистина специалните“ деца: повечето от тях бяха със синдрома на Даун. Почувствах се толкова засрамена. Почувствах такава огромна вина. И му се ядосах, че ме е поставил в такова положение.
Патрик се върна и натовари покупките ми в багажника на колата си. Прибрах вътре крака си и се опитах да се настаня удобно. Малко след това той вече седеше зад волана и излизахме от паркинга.
— Прав ли бях за кафето?
— Защо не ми каза, че децата, които танцуват, са инвалиди?
Той ме погледна, после вниманието му се върна към пътя.
— Ядосана си.
— Чувствам се така, сякаш си ме направил на глупачка.
— Виж, Ема. Знам, че си контузена. Не исках да ти причинявам болка. Помислих си, че ако ти кажа всичко за „Холихокс“, може да се почувстваш притисната да дойдеш и да ги видиш. Пътят до Хобарт е дълъг, особено за човек с болно коляно, който не е свикнал с разстоянията. — Той ми се усмихна. — Не се чувствай виновна, че си отказала.
Само че се чувствах виновна. Чувствах се като егоистична примадона от най-лошия вид. Щеше да ми коства само леко болящо коляно, за да отида в Хобарт, да видя тези деца и да поговоря с тях за танцуването.
— Ще дойда — казах аз.
Той вече клатеше глава.
— Не, категорично не. Каза, че не можеш да пътуваш.
— Всичко ще е наред, стига да направим няколко почивки по пътя.
— Не искам да го чувам, Ема. Чувствам се така, сякаш искам от теб прекалено много. Тук си за съвсем кратко, освен това Моника няма да може да ти помага няколко дена. Имаш прекалено много работа.
— Наистина ще дойда. Кога отново ще репетират?
Той се бори със себе си мълчаливо известно време, след което каза:
— Всяка събота сутрин от десет до дванайсет. Това е флаер за концерта им, ще е след няколко месеца.
— Кога ще дойдеш да ме вземеш?
Не му се искаше, виждах го, но също така имаше голямо желание да отида.
— Ако настояваш…
— Настоявам.
— Към осем, тогава. Така ще имаме достатъчно време да спираме по пътя и да пийнем кафе, когато стигнем в Хобарт.
— Страхотно. Чудесно.
Той изчака малко. След което каза:
— Сигурна ли си?
— Да — отговорих бързо, питайки се в какво се забърквам.
— Сигурна съм.