— Ядосана си.
— Чувствам се така, сякаш си ме направил на глупачка.
— Виж, Ема. Знам, че си контузена. Не исках да ти причинявам болка. Помислих си, че ако ти кажа всичко за „Холихокс“, може да се почувстваш притисната да дойдеш и да ги видиш. Пътят до Хобарт е дълъг, особено за човек с болно коляно, който не е свикнал с разстоянията. — Той ми се усмихна. — Не се чувствай виновна, че си отказала.
Само че се чувствах виновна. Чувствах се като егоистична примадона от най-лошия вид. Щеше да ми коства само леко болящо коляно, за да отида в Хобарт, да видя тези деца и да поговоря с тях за танцуването.
— Ще дойда — казах аз.
Той вече клатеше глава.
— Не, категорично не. Каза, че не можеш да пътуваш.
— Всичко ще е наред, стига да направим няколко почивки по пътя.
— Не искам да го чувам, Ема. Чувствам се така, сякаш искам от теб прекалено много. Тук си за съвсем кратко, освен това Моника няма да може да ти помага няколко дена. Имаш прекалено много работа.
— Наистина ще дойда. Кога отново ще репетират?
Той се бори със себе си мълчаливо известно време, след което каза:
— Всяка събота сутрин от десет до дванайсет. Това е флаер за концерта им, ще е след няколко месеца.
— Кога ще дойдеш да ме вземеш?
Не му се искаше, виждах го, но също така имаше голямо желание да отида.
— Ако настояваш…
— Настоявам.
— Към осем, тогава. Така ще имаме достатъчно време да спираме по пътя и да пийнем кафе, когато стигнем в Хобарт.
— Страхотно. Чудесно.
Той изчака малко. След което каза:
— Сигурна ли си?
— Да — отговорих бързо, питайки се в какво се забърквам.
— Сигурна съм.
* * *
Нямах сидита за пускане, така че разчитах на радиото. Намерих една станция с класическа музика, която пускаше джаз вечер, налях си чаша вино и седнах с един кашон за сортиране. Този беше много стар, с грубо разкъсана мукава. Вътре имаше стари — много стари — счетоводни книги за бизнеса в „Дивото цвете“. Тънки бележници с пожълтели страници, всички изписани старателно с мастило. Опитах се внимателно да проследя трансакциите, но не бях съвсем сигурна какво означават. Разпознах почерка на Бийти в колонките, но имаше и друг почерк. Не толкова равномерен като нейния. Мъжки почерк, предположих. Но на кой мъж?
Тръснах глава. Въображението ми отново се развихряше. Със сигурност не е ръководила цялата ферма сама, трябва да е имала служители.
Вадех книга след книга от кашона и мислех за жената от историческото общество. Дали щеше да иска тези неща? Може би щеше да съзре нещо ценно в тях. Стори ми се нечестно да ги изхвърлям. Само че изобщо не бях сигурна, че искам да се замесвам с някаква обществена организация. Не исках посетители.
Накрая открих една папка, привързана с червена панделка. Вътре имаше дузина договори за покупка и продажба на различни неща. Мебели. Овце. Дори договор за парче земя, която Бийти беше продала през 1934 г. А най-отдолу в купчината беше договорът за самия „Дивото цвете“.
Ноември 1934 г.; продава се на Беатрис Алисън Блексланд от Рафаел Уилям Джеймс Бланчард. За сумата от нула паунда.
Гледах тази цифра дълго. Някой на име Рафаел Уилям Джеймс Бланчард беше подарил на баба „Дивото цвете“. Само че това не можеше да е вярно, защото мама ми беше казала нещо различно. „Дивото цвете“ бил западащ бизнес, губейки пари по време на Депресията. Бийти била наследила малка сума от някакъв стар чичо. Останалите пари взела от банката и трябвало да се мъчи ужасно през първите години, за да ги изплати.
Горях от нетърпение да се обадя на мама. Да я попитам знае ли кой е Рафаел Бланчард. Но си помислих за снимката и знаех, че трябва да бъда внимателна. Мама я теглеше към драми както мравките ги тегли към меда. Освен това имаше и други начини да се разбере кой е мъжът.
Докато чаках да стане време за закуска в Лондон и да настъпи подходящ час за обаждане, успях да убедя себе си, че мъжът с баба на снимката е въпросният Рафаел Бланчард, че са имали тайно дете на любовта, че той е подарил на Бийти имота, за да си мълчи… Разбира се, нищо от това не пасваше на нещата, които знаех за баба, но колкото повече вино пиех, толкова по-правдоподобно ми се струваше.
Обадих се на Аделаид.
— Събудих ли те? — попитах.
— Не. — Тя се прозя. — Ъ-ъ-ъ… да. Не трябва да те лъжа повече, ако си досадна, тъй като не си ми шефка, нали?
— Съжалявам — отвърнах. — Трябва ми помощ. Търся информация за човек на име Рафаел Бланчард. Тук нямам интернет. Можеш ли да го проучиш вместо мен?
— Танцьор ли е? — Тя отново се прозя.
— Не. Защо си толкова уморена?
— Снощи Летящият фашист имаше парти.